Разбудени фурии

— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.

— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?

— Не, мъртви са.

Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.

Седях и го гледах внимателно.

— Съжалявам — казах накрая.

Той се изкашля. Пак ме погледна.

— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.

— Хванаха ли го?

— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.

Спомних си уличката, която бях забелязал между складовете в края на пристанищния комплекс. Зачудих се дали да не му дам тази възможност.

— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.

Той ме изгледа строго.

— Знаете, че не правим това.

— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.

— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.

— Синове ли имате или дъщери?

— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.

— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?

Искаше ми се да добавя:

И още по-жалко да видите отново родителите си.

— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.

— И разбира се, Съблюдаването.

Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.

— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…

— Хей, Микулаш!

Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.

— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.

— Да, тъкмо се канех да дойда.

— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?

Усмихнах се.

— Да, в общи линии.