Разбудени фурии

Тя се поколеба.

— Спомням си много подробности.

Гледах морето и мълчах.

— Чукахме се, нали?

Океанът бучеше под нас.

— Да. На два пъти.

— Помня… — Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. — Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.

— Да. — Нетърпеливо махнах с ръка. — Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?

— Трудно е. — Тя потръпна. — Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.

Искаше ми се й кажа:

Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.

Вместо това попитах:

— Спомняш ли си човек на име Плекс?

— Да, Плекс. От Текитомура.

— Какво си спомняш за него?

Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.

— Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.

— Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.

— И трябва ли това да ме притеснява?

Свих рамене.

— Просто изяснявам фактите.

— Защото преди два дни ми каза, че не съм Надя Макита. Сега изведнъж ме обвиняваш за нещо, което е сторила преди триста години. Крайно време е да решиш в какво вярваш, Ковач.

Извъртях поглед към нея.

— Разговаряла си с другите?

— Те ми казаха истинското ти име, ако за това питаш. Разказаха ми и защо толкова те е яд на квелистите. Заради онзи палячо Джошуа Кемп, с когото си се сблъскал.

Пак се обърнах към връхлитащите вълни.

— Не съм се сблъскал с Кемп. Пратиха ме да му помагам. Да организирам шибаната победоносна революция на една кална топка, наречена Санкция IV.

— Да, казаха ми.

— Точно това ме пратиха да направя. Додето като всеки друг скапан революционер, с когото съм имал работа, Джошуа Кемп се превърна в най-гнусен демагог, по-лош и от онези, които се мъчехме да свалим. И дай да си изясним още нещо, преди да те засипят с куп неоквелистки обяснения и оправдания. Онзи палячо Кемп, както го нарече, извърши всичките си чудовищни действия, включително и ядрени бомбардировки, в името на скапаната Квелкрист Фолкънър.

— Ясно. Значи искаш да ме обвиниш и за постъпките на един психопат, който е взел назаем името ми и някои мои мисли векове след смъртта ми. Струва ли ти се честно?

— Хей, нали искаш да си Квел? Свиквай.

— Говориш тъй, сякаш имам някакъв избор.

Въздъхнах. Погледнах ръцете си върху перилата.

— Доста си разговаряла с другите, нали? Какво ти пробутаха? Революционна необходимост? Подчинение пред Хода на историята? Какво? Кое му е смешното, по дяволите?

Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

— Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

— Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

— Е, точно в момента не е възможно — повиши глас тя. — Нали?

Погледнах я в очите.

— Не знам. Възможно ли е?

— Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. — Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. — Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

— Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

— Не. Тя скърби.

Сепнах се.

— За какво?

— А ти как мислиш? За това, че всички от нейния екип загинаха в Драва.

— Глупости. Тя нямаше връзка с тях, когато загинаха. Мрежата се беше скапала.

— Да, така е. — Жената пред мен въздъхна дълбоко. Гласът й стана по-тих и напевен, сякаш за да ми обясни по-добре. — Мрежата била прекъсната, нямало как да се свърже. Тя ми го каза. Но приемащата система съхранила всеки миг от смъртта им и сега ако отвориш погрешна врата, всичко излита с писък насреща. Тя е в шок от преживяното. Знае го и докато не се възстанови, ще остане укрита на безопасно място.

— Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

— Да, тя ми каза.

— Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

— Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

— О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?