Разбудени фурии

Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.

Никой не ни заговори.

Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.

— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?

— Не точно, но има връзка.

— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?

Свих рамене.

— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.

Тя ме погледна изпитателно.

— Това да не е завоалирана критика?

— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.

Тя също сви рамене.

— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.

Въздъхнах дълбоко.

— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.

Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.

— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.

Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.

— Моля.

— Благодаря.

Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.

— Не сте тукашен, а?

Усетих как нервите ми леко се обтягат.

— По какво съдите?

— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.

— Браво на вас.

— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?

Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.

— Да не сте местният полицай?

— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.

— А защо останахте тук?

— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.

Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.

Заставих се да проговоря.

— Тъй ли?