Разбудени фурии

— Защо просто не ми обясниш как действа това скапано нещо? — глухо изрекох аз.

Жената в носителя на Ошима сви рамене.

— Мисля, че ти казах. Всеки, който носи видоизменените гени, притежава вграден инстинкт за насилие срещу хора от Харлановия род. То е като генетичния страх на маймуните от змии, като инстинктивната реакция на гърбуните спрямо сянка от криле върху водата. Феромоните, излъчвани от човек с Харланова кръв, задействат импулса. След това вече е само въпрос на време и личност — в някои случаи носителят реагира веднага, обезумява и убива когото докопа. Друг вид личност може да изчака и да планира по-внимателно. Някои дори могат да се опитат да устоят на импулса, но това е като секса, като инстинкта за конкуренция. В крайна сметка биологията побеждава.

— Генетично кодиран бунт. — Аз кимнах замислено. Обземаше ме зловещо спокойствие. — Е, това навярно е естествено следствие от принципа на квелкристията. Да отлетиш по вятъра, да се укриеш и да излезеш наяве едно поколение по-късно. Ако нищо не излезе, вербуваш децата и внуците си, та да излязат на бой няколко поколения по-късно. Това се казва преданост. Как тъй Черните бригади не са го използвали?

— Не знам. — Тя унило подръпна ревера на якето, което й бе дала Трес. — Малцина знаеха кода за достъп. А и трябваше да минат няколко поколения, преди да си струва да го задействат. Доколкото разбрах от приятелите ти, повечето бойци от Бригадите са били преследвани и унищожени, след като аз… След края. Може би не е останал никой.

Пак кимнах.

— Или пък никой от оцелелите не е посмял да го стори. В края на краищата идеята е ужасна.

Тя ми хвърли уморен поглед.

— Това беше оръжие, Ковач. Всички оръжия са ужасни. Мислиш ли, че да превърнем кръвта на Харлановия род в мишена е по-лошо от ядрените удари, които нанесоха при Мацуе? Четирийсет и пет хиляди души се превърнаха в пара само защото някъде там имаше квелистки скривалища. Искаш да си говорим за ужасни неща? На Ню Хокайдо видях цели градчета, унищожени от правителствените сили с хоризонтални шрапнели. Стотици заподозрени, екзекутирани с бластерен изстрел в приставката. Това не е ли ужасно? Нима Протоколът „Квалгрист“ е по-безобразен от системата на икономическо потисничество, заради която краката ти гният в белотревните ферми, изхрачваш си дробовете в текстилните фабрики, хващаш се за разклатен камък и се пребиваш, докато береш вишефрукти — и всичко това само защото си се родил беден.

— Говориш за условия, които не съществуват вече триста години — меко я поправих аз. — Но не е там работата. Не ми е мъчно за Харланитите. Говоря за горките нещастници, чиито прадеди от Черните бригади са решили да ги вербуват на клетъчно ниво много поколения преди да се родят. Наречи ме старомоден, но обичам сам да решавам кого и кога да убия. — Помълчах, после пак бръкнах в раната. — А доколкото съм чувал, и Квелкрист Фолкънър е имала същите предпочитания.

Един километър пенести сини вълни прелетяха под нас. Гравитационната система на левия извънбордов двигател бръмчеше едва доловимо.

— Защо говориш така? — прошепна най-сетне тя.

Свих рамене.

— Защото е твое дело.

— Това беше квелистко оръжие. — Стори ми се, че долавям отчаяние в думите й. — Само с това разполагах. Мислиш ли, че е по-лошо от наемна армия? Мислиш ли, че е по-лошо от клонираните бойни носители, в които Протекторатът зарежда войниците си, за да убиват без състрадание и угризение?

— Не. Но мисля, че като идея противоречи на думите:

Няма да ви моля да се биете, да живеете или да умрете за една кауза, която предварително не сте разбрали и възприели като своя собствена воля.

— Знам! — Сега ясно се чуваше как гласът й пресеква. — Мислиш ли, че не знам? Но какъв избор имах? Бях сама. Почти непрестанно бълнувах, сънувах живота на Ошима и… — Тя потрепери. — И други неща. Не знаех кога ще се събудя и какво ще открия наоколо, понякога не знаех дали изобщо ще се събудя. Не знаех с колко време разполагам, понякога дори не знаех дали съм истинска. Имаш ли представа какво е?

Ръцете й стискаха парапета тъй яростно, че кокалчетата на пръстите побеляха. Гледаше океана, но едва ли го виждаше.

— Защо започваш отново война с Харлановия род? — тихо попитах аз.

Тя стрелна поглед към мен.

— Мислиш ли, че войната е спирала някога? Мислиш ли, че само защото преди триста години изкопчихме от тях някои отстъпки, тия хора са спрели да търсят начини как да ни тласнат отново в немотията на Заселването? Враг като тях никога не отстъпва.

— Да,

този враг не може да бъде убит

. Четох речта още като хлапе. Странното е, че проявяваш удивително добра осведоменост за човек, който е буден само от няколко седмици, и то на пресекулки.