Разбудени фурии

Пътешествието отне почти цял ден. На последната балираща станция аз слязох за малко на кея и се загледах как слънцето залязва, превръщайки облаците над Зоната в парчета окървавена марля. На палубата на катера Бразил и Видаура разговаряха тихо и напрегнато. Сиера Трес още беше вътре, сигурно продължаваше да обменя с екипажа последните хайдушки клюки. Кои беше зает с телефонни разговори. Жената в носителя на Ошима се появи иззад една бала съхнещ белотрев, висока колкото нас двамата, спря до мен и също се загледа към хоризонта.

— Хубаво небе.

Изсумтях неопределено.

— Това е едно от нещата, които си спомням за Кошут. Вечерното небе над Зоната. Когато работех с белотревните жътвари през шейсет и девета и после през седемдесет и първа. — Тя седна долу, облегна се на балата и огледа ръцете си, сякаш търсеше следи от работата, за която говореше. — Естествено, караха ни да работим от тъмно до тъмно, но когато светлината почнеше да се променя така, знаехме, че почти сме приключили.

Мълчах. Тя се озърна към мен.

— Още не си убеден, а?

— Няма в какво да се убеждавам — отвърнах аз. — Моето мнение няма особена стойност. Ти убеди когото трябваше.

— Наистина ли смяташ, че съзнателно бих заблудила тези хора?

Позамислих се.

— Не, не смятам. Но това не доказва, че си онази, за която се мислиш.

— Тогава как ще обясниш всичко?

— Както казах, не ми се налага. Ако искаш, наречи го Ход на историята. Кои получи каквото искаше.

— А ти? Не получи ли каквото искаше?

Зареях мрачен поглед към кървящото небе.

— Вече си имам всичко.

— Тъй ли? Много лесно се задоволяваш. — Тя размаха ръка наоколо. — Значи нямаш надежда за нещо по-добро от това? Не мога да те заинтересувам със справедливо преустройство на обществената система?

— С други думи, да смачкаме олигархията и нейните символи, после да върнем властта на народа? Нещо от тоя сорт?

— Да, нещо от тоя сорт. — Не разбрах дали потвърждава, или ме взима на подбив. — Би ли седнал, заболя ме вратът да те гледам отдолу нагоре.

Поколебах се. Да откажа би било излишна проява на грубост. Седнах на дъските до нея, подпрях гръб на балата и зачаках. Но тя изведнъж млъкна. Поседяхме рамо до рамо. Беше учудващо приятно.

— Знаеш ли — каза накрая тя, — когато бях малка, баща ми получи поръчка да напише статия за биотехнологичните наноли. Нали знаеш, възстановяване на тъканите, подсилване на имунната система. Трябваше да е нещо като обзор на биотехнологиите през последните два века и перспективите за бъдещото развитие. Помня, че ми показа кадри как инжектират най-модерните наноли в едно новородено бебе. Изпаднах в ужас. — Тя се усмихна унесено. — Още си спомням как гледах бебето и го попитах как горкото дете ще обясни на машините какво да правят. Той се помъчи да ми обясни, че бебето не трябва да казва нищо, те вече знаят какво да правят. Просто трябва да бъдат активирани.

Кимнах.

— Добра аналогия. Но не…

— Изчакай малко, бива ли? Представи си… — Тя вдигна ръце, сякаш оформяше нещо. — Представи си, че някой мръсник нарочно не е активирал повечето наноли. Или, да речем, е задействал само ония, които са свързани с мозъчните и стомашните функции. Останалите са мъртви, или още по-лошо, полумъртви — само консумират, без да вършат нищо. Или пък са програмирани да вършат пакости. Да унищожават тъканите, вместо да ги възстановяват. Да пропускат погрешните белтъчини, да нарушават химическия баланс. Скоро бебето пораства и започват здравните му проблеми. Всички опасни организми — местните, които Земята никога не е виждала — нахлуват в него и бебето прихваща всяка болест, непозната за нашите земни прадеди. Какво става тогава?

Навъсих се.

— Погребват го.

— Не, преди това. Лекарите идват и препоръчват операция, може би подмяна на органи или крайници…

— Надя, наистина си отсъствала много дълго. Ако не броим военната и спешната хирургия, тия неща просто не…

— Ковач, това е аналогия, забрави ли? Важното е, че в крайна сметка тялото работи зле, нуждае се от непрестанен външен контрол. И защо? Не поради някакъв вроден недостатък, а защото нанолите просто не се използват. Така е и с нас. Обществото — всяко общество в Протектората — е тяло, където деветдесет и пет на сто от нанолите са изключени. Хората не вършат каквото трябва.

— А именно?

— Да управляват, Ковач. Да държат юздите. Да контролират обществената система. Да се грижат за уличната сигурност, да командват общественото здравеопазване и образование. Да градят. Да създават богатства, да трупат данни и да гарантират, че и едното, и другото ще потече натам, където е нужно. Хората са готови да вършат всичко това, възможностите са налице, но става също като с нанолите. Трябва първо да бъдат активирани, трябва да осъзнаят. И в крайна сметка това е квелисткото общество — съзнателно население. Демографска нанотехнология в действие.

— Ясна работа. Значи лошите олигарси са изключили нанотехниката.

Тя пак се усмихна.