Разбудени фурии

Преди два века беше различно — тогава Зоната беше по-малка и още не бяха разчистили южния край за удобство на белотревните комбайни. На места отровно красивите блатни дървета и плаващите растения стигаха почти до чертите на града, а дъното на вътрешното пристанище трябваше да се почиства по два пъти годишно. Не беше голяма рядкост през летните жеги по товарните рампи да се мяркат пантери, чиято хамелеонова грива трептеше, имитирайки слънчевия блясък. Странните вариации в хранителния цикъл на плячката им из Зоната понякога ги тласкаха да бродят дори по най-близките улици около блатата, където без усилие раздираха запечатаните контейнери за боклук, а нощем се случваше да отмъкнат някой бездомник или пияница. Също както в блатната си среда, те лежаха неподвижно по уличките, прикривайки телата и крайниците си под гривата, която нощем ставаше съвършено черна. Жертвите им виждаха само дълбока сянка, докато не станеше твърде късно, а за полицията не оставаше нищо освен кървави пръски и ехо от отчаяни писъци в мрака. Още преди да навърша десет години, вече бях виждал на живо доста от тия гадини, веднъж дори аз и приятелите ми се изкатерихме с писъци по най-близката складова стълба, когато една задрямала пантера се размърда от звука на предпазливите ни стъпки, лениво размаха насреща крайчето на гривата си и се прозя широко.

Както повечето детски преживявания, ужасът беше мимолетен. Блатните пантери бяха страховити, смъртно опасни, ако ги срещнеш насаме, но в крайна сметка си оставаха част от нашия свят.

Ръмженето отвън се засили неимоверно.

За работниците на Сегешвар блатните пантери бяха противници от десетки евтини холографски игри, може би и урок по биология, от който не са избягали, внезапно превърнат в реалност. Чудовища от друга планета.

По-точно от нашата.

И може би в някои от младите хулигани, които работеха за Сегешвар, докато неизбежно не ги привлечеше животът на долнопробни хайдуци — може би в някои от тях тия чудовища събуждаха вледеняващата вселенска тръпка на разбирането колко далече сме от истинския си дом.

А може би не.

Някой се размърда в леглото до мен и изпъшка.

— Тия скапани твари никога ли не млъкват?

Споменът дойде едновременно с изненадата и взаимно се неутрализираха. Погледнах настрани и видях лицето на Вирджиния Видаура да се подава изпод възглавницата, която бе притиснала върху главата си. Очите й още бяха затворени.

— Време за хранене — обясних аз с набъбнал език.

— Само не мога да разбера кое ме дразни повече — те ли, или шибаните идиоти, дето ги хранят. — Тя отвори очи. — Добро утро.

— И на теб. — Спомних си как ме беше яхнала снощи. Усетих, че при този спомен отново започвам да се възбуждам. — Не очаквах да се случи в реалния свят.

Тя ме погледна по-внимателно, после се извъртя по гръб и заби поглед в тавана.

— И аз.

Събитията от предния ден лениво изплуваха на повърхността. Спомних си как зърнах за пръв път Видаура, изправена върху носа на ниския, дълъг катер на Сегешвар, който се полюшваше под масивните носещи конструкции на суперсала. Утринните лъчи откъм кърмата още не бяха стигнали толкова навътре между корпусите и докато слизах през люка за поддръжка, аз я виждах само като дребен силует с щръкнала коса и оръжие в ръката. Стойката й излъчваше впечатляваща самоувереност, но когато лъчът на фенерчето я освети за момент, видях още нещо, което не можах да определя. Тя ме погледна в очите за миг и извърна глава.

По време на утринното плаване през водите на Залива почти не разговаряхме. Силният западен вятър и студената, сива зора не предразполагаха към празни приказки. Когато наближихме брега, човекът на Сегешвар ни подкани да слезем долу, а друг млад хайдук със свирепо лице се изкатери в картечната кула на катера. Седяхме в тесния салон и слушахме как ревът на двигателите постепенно заглъхва с намаляването на скоростта. Видаура седна до Бразил и аз видях в полумрака как се хванаха за ръце. Затворих очи, облегнах се на студения метал и за да се намирам на работа, отново обмислих маршрута.

Океанът остана зад нас, наближихме някакъв занемарен, безнадеждно отровен плаж в северния край на Вчира, недалеч от скритите зад хоризонта предградия на Нова Пеща, чиито бордеи пращаха по тръби отровата си насам. Никой не беше толкова глупав, че да дойде на този плаж за риболов или плуване. Никой не видя как ниският, издължен катер на въздушна възглавница се стрелна през тясната ивица суша. Прекосихме мазни, замърсени блата, минахме през плитчини, задръстени от гниеща растителност, сетне излязохме в самата Зона. Продължихме на зигзаг с нормална скорост, за да заплетем следите си из безкрайната белотревна супа, спряхме на три различни балиращи станции, където хайдуците имаха връзки, и всеки път след това сменяхме посоката. Най-сетне достигнахме дома на Сегешвар сред пущинака — фермата за пантери.