Разбудени фурии

Тодор Мураками, строен и самоуверен, с къса военна подстрижка, облечен в маскировъчен костюм и бойно яке, стоеше с ръце на кръста и се усмихваше. На бедрото му висеше интерфейсен пистолет „Калашников“, от обърнатата ножница отляво на гърдите му стърчеше с дръжката надолу емисарски нож. На масата между нас имаше малка анджирска лампа, портативен дисплей и холографска карта на източните покрайнини на Белотревната зона. Всичко — от оборудването до усмивката — направо вонеше на емисарска операция.

— Не очакваше точно това, а? — добави той, след като не му отговорих. Заобиколи масата и протегна ръка. Погледнах я, после пак вдигнах очи към лицето му, без да помръдвам.

— За какъв дявол си се домъкнал тук, Тод?

— Заел съм се с доброволен обществен труд, представяш ли си? — Той отпусна ръка и погледна през рамото ми. — Влад, слез с момчетата си да чакаш долу. Отведи и онова хлапе.

Усетих как Ядви настръхна зад мен.

— Тя остава, Тод. Иначе просто няма да има разговор.

Той сви рамене и кимна на новите ми престъпни приятели.

— Както искаш. Но ако чуе каквото не трябва, ще се наложи да я убия за нейно добро.

Това беше стара шега от Корпуса и аз едва удържах усмивката си. Макар и съвсем слабо, почувствах същата носталгична тръпка, както когато водех Видаура към леглото си във фермата на Сегешвар. Същото смътно учудване защо изобщо напуснах.

— Последното беше шега — уточни той за Ядви, докато другите трополяха надолу по стълбите.

— Да, досетих се. — Ядви мина край мен, застана до прозореца и надникна към спрелия долу „Набучвател“. — Е, Мики, Так, Ковач или който си там в момента. Би ли ме запознал със своя приятел?

— Да, извинявай. Тод, това е Ядвига. Както навярно знаеш, тя е от демилитите. Ядви, това е Тодор Мураками, мой бивш колега от… от едно време.

— Аз съм емисар — небрежно подхвърли Мураками.

За нейна чест Ядви почти не трепна. Стисна протегнатата му ръка с леко недоверчива усмивка, после се облегна на наклонените навън стъкла и скръсти ръце.

Мураками схвана намека.

— Сигурно се питате какво става.

Кимнах.

— Да, за начало.

— Мисля, че вероятно можеш да се досетиш.

— Аз пък мисля, че вероятно можеш да престанеш с увъртането и да ми кажеш направо.

Той се усмихна и докосна с пръст слепоочието си.

— Извинявай, лош навик. Ето какъв ми е проблемът. Според добре осведомени източници изглежда, че подготвяш малко революционно движение. Може би достатъчно, за да катурне Първите фамилии.

— Източници?

Нова усмивка. Не отстъпваше нито на крачка.

— Точно така. Източници.

— Не знаех, че Корпусът е ангажиран тук.

— Няма такова нещо. — Част от емисарското му хладнокръвие се изпари, сякаш с това признание бе загубил някаква важна позиция. Той се навъси. — Както казах, върша доброволен обществен труд. За ограничаване на пораженията. Знаеш не по-зле от мен, че не можем да си позволим едно неоквелистко въстание.

— Тъй ли? — Този път аз се усмихнах. — От чие име говориш, Тод? От името на Протектората? От името на Харлановия род? Или на някоя друга тайфа свръхбогати мръсници?

Той раздразнено махна с ръка.

— Говоря за всички нас, Так. Наистина ли мислиш, че тази планета се нуждае от ново Разселване? От нова война?

— За война са нужни две страни, Тод. Ако Първите семейства решат да приемат неоквелистките идеи, да извършат реформи, тогава… — Разперих ръце. — Тогава изобщо не виждам причина за въстание. Може би трябва да поговориш с тях.

Той се навъси.

— Защо говориш така, Так? Само не ми казвай, че и ти си се вързал на тия глупости.

Помълчах.

— Не знам.

— Не знаеш? Що за скапана политическа философия е това?

— Изобщо не е философия, Тод. Просто усещане, че може би на всички ни е писнало. Че може би е време да изгорим всички тия мръсници.

Той се намръщи.

— Не мога да го позволя. Съжалявам.

— Тогава защо си губиш времето, вместо просто да призовеш гнева на емисарите?

— Защото не искам Корпуса тук, мамка му. — За миг по лицето му се изписа отчаяние. — Аз съм родом от тук, Так. Това е моят дом. Мислиш ли, че искам да видя как се превръща в поредната Адорасион? В поредната Шария?

— Много благородно от твоя страна. — Ядви отлепи гръб от прозореца, пристъпи към масата и опипа дисплея. Там, където пръстите й проникнаха в полето, заиграха пурпурни и червени искри. — И какъв е бойният план, господин Умиротворител?

Погледът му заигра между двама ни и накрая спря върху мен.

— Въпросът е уместен, Тод.

Той се поколеба за момент. Спомних си за мига, когато трябваше да откача вцепенените си пръсти от кабела под марсианското гнездо в Текитомура. Тодор се откъсваше от емисарската вярност и фактът, че аз съм напуснал Корпуса, само още повече усложняваше положението.

Накрая той изръмжа и разпери ръце.

— Добре. Ето сензационната новина. — Той вдигна пръст срещу мен. — Твоят приятел Сегешвар те продаде.

Примигах.

— Няма начин, по дяволите.

Мураками кимна.

— Да, знам. Хайдушка вярност, нали? Задължен ти е. Само че, Так, трябва да се запиташ, на кого точно е задължен.

Ах, мамка му.

Той видя как проумявам и пак кимна.