Разбудени фурии

— Нима? Нямаш ли вяра в себе си? В момента той е на новия док и отблъсква приятелчетата ти. Ще ги метне обратно в Зоната, или ще нахрани пантерите с тях. Чуваш ли го?

Ослушах се и пак долових звуците на сражението. Бластерен огън, от време на време по някой писък. Нямаше начин да разбера как върви, но в душата ми отново се разбудиха старите съмнения относно Влад и неговия надрусан екипаж. Навъсих се.

— Май ви дойде като гръм от ясно небе! — извиках аз. — Какво става, да не сте били заедно в гравитационния гимнастически салон? Да обработвате някоя курва от двата края.

— Майната ти, Ковач. Той поне знае как да се забавлява.

Гласът му звучеше ясно дори и през бурята. Леко се надигнах и запълзях по пода на галерията.

— Да, бе. И затова си струваше да ме продадеш?

— Не съм те продал. — Скърцащ, метален смях. — Замених те за подобрен вариант. Ще си изпълня дълга към онзи момък, а не към теб. Защото той поне още помни откъде е дошъл.

Още малко по-близо. Преодолявай метър по метър през поройния дъжд и трите сантиметра вода по преходите. Едната яма остава назад, заобикаляш втората. Не се надигай. Не позволявай на омразата и гнева да те вдигнат на крака точно сега. Накарай го да допусне грешка.

— Той помни ли как хленчеше и лазеше по уличката с разпрано бедро, Рад? Помни ли, мамка му?

— Да, помни. Но знаеш ли какво? — Сегешвар повиши глас. Трябва да бях бръкнал в раната. — Той просто не ми опява непрекъснато за това, по дяволите. И не го използва, за да си позволява финансови волности.

Още по-близо. Вложих в гласа си развеселена насмешка.

— Да, и освен това те свърза с Първите фамилии. Заради което беше цялата работа, нали? Продаде се на скапаните аристократи, Рад. Точно като шибаната якудза. Още малко и ще се преселиш в Милспорт.

— Хей, майната ти, Ковач!

Яростта ме връхлетя заедно с нов бластерен лъч, но Сегешвар стреляше напосоки. Ухилих се в дъжда и нагласих рапсодията на максимално разпръскване. Надигнах се от локвите. Напрегнах неврохимията.

— И си седнал да ми разправяш, че аз не помня откъде съм дошъл. Не ме разсмивай, Рад. Додето се усетиш, вече ще си нахлузил носителя на някой жълтурко.

Достатъчно близо.

— Хей, майната ти…

Скочих на крака и се хвърлих напред. Гласът му ме насочи, неврохимичното зрение довърши останалото. Засякох го приклекнал оттатък една от клетките за хранене, частично закрит от стоманената мрежа на близкото мостче. Рапсодията в юмрука ми избълва облак мономолекулярни фрагменти, докато аз заобикалях тичешком овалния ръб на бойната яма. Нямах време за по-добър прицел, оставаше ми само да се надявам, че…

Той изкрещя и аз го видях как залитна, стискайки ръката си. Разтърси ме дива радост, устните ми оголиха зъбите в жестока усмивка. Стрелях пак и той или падна, или се хвърли зад някакво прикритие. Прескочих парапета между галерията и клетката за хранене. Едва не паднах, но се удържах на крака. Залитнах, за да запазя равновесие и светкавично взех решение. Нямах време да заобикалям стената. Ако Сегешвар още беше жив, междувременно щеше да се изправи и да ме изпържи с бластера. Мостчето означаваше пет-шест метра над заграждението по права линия. Тичешком изскочих на него.

Металът под краката ми застрашително се наклони.

Долу в клетката нещо подскочи и изръмжа. От гърлото на пантерата ме лъхна воня на море и прогнило месо.

По-късно щях да разбера със закъснение: заграждението бе понесло удар от пристигането на „Набучвател“ и откъм страната на Сегешвар вечбетонът се беше пропукал. Онзи край на мостчето едва се крепеше на полуизтръгнатите болтове. И пак по същите причини от някоя друга клетка в комплекса се беше измъкнала пантера.

Все още ми оставаха два метра до края на мостчето, когато болтовете окончателно се изтръгнаха. Носителят „Ейшундо“ инстинктивно ме тласна напред. Изпуснах рапсодията и с две ръце се вкопчих в ръба. Мостчето пропадна под мен. Дланите ми се впиха в мокрия вечбетон. Едната се хлъзна. Геконовите клетки в другата ме удържаха. Някъде под мен блатната пантера изби с ноктите си искри от падналото мостче, после отскочи с пронизителен вой. Трескаво потърсих опора с другата ръка.

Главата на Сегешвар изникна над ръба. Беше пребледнял и по десния ръкав на сакото му се стичаше кръв, но когато ме видя, се ухили.

— Брей, мамка му — каза той почти добродушно. — Моят стар скапан приятел Такеши Ковач.

Отчаяно се извъртях настрани. Преметнах ходило през ръба на заграждението. Сегешвар видя това и куцукайки пристъпи по-близо.

— Няма да стане — рече той и ритна крака ми обратно.

Отново се извъртях, едва удържайки тежестта си с две ръце. За момент той се взря в мен отвисоко. После погледна отвъд бойните ями и кимна с леко задоволство. Дъждът плющеше около нас.

— Е, веднъж и аз да те гледам отгоре надолу.

— Майната ти — изпъшках аз.

— Знаеш ли, онази пантера долу може да се окаже от твоите приятели. Ирония на съдбата, нали?

— Свършвай по-бързо, Рад. Ти си продажен боклук. Каквото и да сториш, няма да промениш тази истина.