Разбудени фурии

Вдигнах глава и захапах през ръкава разкъсаната плът. В устата ми нахлу кръв. Той изкрещя и ме удари отстрани по главата с другата ръка. Натискът върху гърлото почваше да ми се отразява — вече не можех да дишам. Пантерата удари отново и мостчето се приплъзна настрани. Аз също се плъзнах.

Използвах движението.

Притиснах разперена длан отстрани върху лицето му. С всичка сила дръпнах надолу.

Генетичните геконови шипове се впиха дълбоко и захванаха кожата. Там, където притисках най-силно, лицето на Сегешвар се разкъса. Инстинктът на уличен боец го бе накарал да затвори очи, но това не му помогна. Хватката на пръстите ми откъсна клепача, изтръгна очната ябълка и тя увисна на нерва. Дълбоко от вътрешностите му излетя див рев. Сред сивата дъждовна завеса излетя гейзер яркочервена кръв и оплиска лицето ми. Сегешвар разхлаби хватката и залитна назад с изкривено лице, под което все още висеше окървавеното око. Изкрещях и се хвърлих след него, стоварих юмрук върху здравата страна на лицето му, той отхвръкна настрани и се блъсна в парапета.

За секунда остана проснат, надигнал замаяно лявата си ръка да отбие нов удар. Макар и наранена, дясната му ръка беше стисната в юмрук.

И блатната пантера го сграбчи.

Имаше го, сетне изчезна. За част от секундата зърнах грива, разперени нокти и човка. Ноктите се впиха в рамото му и го смъкнаха от мостчето като парцалена кукла. Той изпищя, сетне чух страховито хрущене, когато човката се затвори. Не видях, но сигурно го прехапа на две още от първия път.

Може би цяла минута стоях залитайки на наклоненото мостче и слушах как долу звярът разкъсва и гълта плът. Накрая пристъпих до парапета и се заставих да погледна.

Твърде късно. Разхвърляните около гладната пантера парчета месо бяха загубили всякаква прилика с човешко тяло.

Дъждът вече отмиваше кръвта.

Блатните пантери не са много умни. След като се нахрани, тази почти напълно загуби интерес към моето присъствие над главата й. Една-две минути търсих рапсодията, не я открих и реших да се измъкна от заграждението. Вечбетонната стена бе здравата натрошена от идването на „Набучвател“, тъй че катеренето не се оказа трудно. Използвах най-широката пукнатина за опора, опрях крака и малко по малко поех нагоре. В един миг здравата се уплаших, когато парче вечбетон остана в ръката ми, но иначе изкачването мина бързо и безпроблемно. По пътя нагоре нещо в носителя „Ейшундо“ постепенно спря кръвотечението от носа.

Горе спрях и се ослушах за звуци от битката. Не чух нищо през бурята, а и тя май отслабваше. Сражението или бе свършило, или бе преминало във взаимно издебване. Явно бях подценил Влад и екипажа му.

Да, или пък хайдуците.

Време беше да разбера.

Открих бластера на Сегешвар в локва кръв близо до парапета, проверих заряда и тръгнах назад между бойните ями. Постепенно осъзнах, че след смъртта на Сегешвар не изпитвам нищо освен смътно облекчение. Вече не се вълнувах нито от неговото предателство, нито от внезапното разкритие за старата му омраза заради Ева…

Ивона.

… Добре де, Ивона, това само потвърди очевидната истина. Въпреки всичко единственото, което ни свързваше почти двеста години, бе един стар и неволен дълг от някаква си смрадлива уличка. В крайна сметка не се харесвахме, и това ме накара да мисля, че моят по-млад двойник вероятно е свирил на чувствата му като циганин на цигулка.

Върнах се в тунела. На всеки няколко крачки спирах и се ослушвах. Из бункерния комплекс цареше зловеща тишина и собствените ми стъпки кънтяха по-силно, отколкото бих желал. Върнах се до вратата, където бях оставил Мураками, и видях останките на Аюра с грижливо изрязана дупка в основата на черепа. Иначе нямаше жива душа. Огледах коридора в двете посоки, пак се ослушах и не чух нищо освен равномерно метално дрънчене — вероятно блатните пантери се блъскаха във вратите на клетките, разярени от суматохата навън. Направих гримаса и тръгнах покрай дрънчащите врати с обтегнати нерви и готов за стрелба бластер.

Няколко врати по-нататък открих другите. Килията беше отворена и обляна в немилосърдно ярка светлина. По пода се валяха струпани тела, стените бяха оплискани с кръв като от кофа.

Кои.

Трес.

Бразил.

Още четирима или петима, които познавах само по физиономии. Всички бяха убити с куршуми, после преобърнати с лицата надолу. На мястото на приставките се тъмнееха същите черни дупки.

От Видаура и Силви Ошима нямаше и следа.

Стоях насред касапницата и прехвърлях поглед от тяло на тяло, сякаш търсех нещо изгубено. Стоях така, докато тишината в ярко осветената килия се превърна в тихичко равномерно бучене, поглъщащо целия свят.

Стъпки в коридора.

Рязко се завъртях, насочих бластера и едва не прострелях Влад Цепеш, който надникна иззад ръба на вратата. Той отскочи назад, вдигна плазмено-фрагментарната пушка, после спря. Колебливо се усмихна и вдигна ръка да разтърка бузата си.

— Ковач. Мамка му, мой човек, без малко да те застрелям.

— Какво става тук, Влад?

Той надникна покрай мен към телата. Сви рамене.

— Нямам представа. Май сме закъснели. Познаваш ли ги?

— Къде е Мураками?