Разбудени фурии

— Браво, Такеши. Хайде, покажи колко си морален. — Лицето му се изкриви и за момент си помислих, че незабавно ще смаже пръстите ми с крак. — Както винаги правиш. О, Радул е скапан престъпник. Радул не може сам да се справи, веднъж трябваше да му спасявам шибания живот. Правиш го, откакто ми отмъкна Ивона и до ден-днешен не си се променил, мамка ти.

Зяпнах в дъжда срещу него и почти забравих ямата под себе си. Изплюх водата от устата си.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Знаеш много добре какви ги дрънкам! Онова лято при Ватанабе, Ивона Вашарели със зелените очи.

Името разбуди спомен. Рифът Хирата, дългокракият силует над мен. Мокро, солено тяло върху влажните гумени костюми.

Дръж се здраво.

— Аз… — Замаяно тръснах глава. — Аз си мислех, че се казва Ева.

— Виждаш ли, мамка му, виждаш ли! — Думите се изляха като гной, като застаряла отрова. Лицето му се изкриви от ярост. — Ти не даваше пет пари за нея, гледаше само да изчукаш поредната бройка.

За една безкрайна секунда миналото ме връхлетя като прибой. Носителят пое властта в свои ръце и аз увиснах сред грейнал тунел от калейдоскопичните образи на онова лято. На верандата при Ватанабе. Жегата ни притиска от оловното небе. Оскъдният ветрец откъм Зоната не може дори да разклати звънчетата от огледално дърво. Потта пропива дрехите, избива на капки по голата кожа. Лениви разговори и смях, остър мирис на морски коноп. Зеленоокото момиче.

— Беше преди двеста шибани години, Рад. А ти дори не разговаряше с нея. Както винаги, смъркаше тетрамет от деколтето на Малгожата Буковска, мътните да те вземат.

— Не знаех как да я заговоря. Тя беше… — Той заекна. — Тя просто значеше много за мен, мръснико.

Отначало не можах да разбера що за звук се изтръгна от мен. Можеше да е задавена кашлица от дъжда, който нахлуваше в гърлото ми колчем отворех уста. Или хълцане по отминалите спомени.

Но не беше.

Беше смях.

Той изригна от мен след първата задавена кашлица като топла вълна, напираща да се излее навън. Изхвърляше водата от устата ми и не можех да го спра.

— Престани да се смееш, скапаняк!

Не можех да спра. Кикотех се. С неочакваното веселие в ръцете ми нахлу нова сила, ново напрежение пробяга до крайчето на всеки пръст.

— Ама че си тъпо копеле, Рад. Тя беше богаташка щерка от Нова Пеща, нямаше намерение да се хаби с улични отрепки като нас. Онази есен замина да учи в Милспорт и повече не я видях. Каза ми, че няма да я видя. Рече да не си тровя душата, нали се повеселихме, а целият живот е пред нас. — Почти без да усещам какво върша, аз открих, че съм почнал да се издигам към ръба на заграждението, докато Сегешвар ме гледаше втрещено. Вечбетонният ръб се впи в гърдите ми. Продължих да говоря задъхано. — Наистина ли си мислеше… Изобщо припарвал ли си някога до такова момиче, Рад? Нима си мислеше, че ще тръгне с теб и ще седи на кея Спекни заедно с другите момичета на тайфата? Да те чака кога ще се прибереш. И на разсъмване Ватанабе да ви изхвърля на улицата. Ти чуваш ли се? — Смехът отново избликна, примесен с пъшкане. — Колко отчаяна трябва да е една жена, която и да било жена, та да приеме подобно нещо?

— Майната ти! — изкрещя той и ме ритна в лицето.

Вероятно знаех какво се задава. Определено го бях притиснал докрай. Но изведнъж всичко ми се стори далечно и незначително пред блестящите, пъстри образи на онова лято. Пък и ударът беше за носителя „Ейшундо“, не за мен.

Лявата ми ръка се стрелна нагоре. Сграбчи крака му за прасеца, докато се връщаше назад. От носа ми шурна кръв. Геконовите клетки прихванаха здраво. Яростно дръпнах надолу и той смешно заподскача на един крак около ръба. Гледаше ме отгоре и мускулите по лицето му играеха.

Паднах и го повлякох със себе си.

Не паднахме отвисоко. Стените на заграждението имаха същия лек наклон като бойните ями и падналото мостче се беше заклещило почти хоризонтално. Блъснах се в метала и Сегешвар се стовари върху мен. Въздухът излетя от гърдите ми. Мостчето потрепери и със скърцане слезе още половин метър надолу. Под нас пантерата обезумя, задраска с нокти по парапета, опитвайки да ни смъкне на дъното. Беше усетила мириса на кръвта от строшения ми нос.

Сегешвар се извъртя с пламтящи от ярост очи. Замахнах с юмрук. Той отби удара. Ръмжейки през зъби неясни псувни, опря ранената си ръка в гърлото ми и натисна. Това го накара да изкрещи, но натискът не отслабна нито за миг. Пантерата се блъсна в желязото отстрани и зловонният й лъх ме обля през мрежата. Зърнах свирепо око сред искрите от ноктите й. Звярът виеше и бръщолевеше като обезумял човек.

Кой знае, може наистина да беше човек.

Ритах и се мятах, но Сегешвар ме държеше здраво. С почти два века улично насилие зад гърба си нямаше да загуби схватката. Гледаше ме свирепо и омразата му даваше сила да понесе болката. Измъкнах едната си ръка и се опитах да го ударя в гърлото, но той бе предвидил това. Отби с лакът и пръстите ми едва го закачиха по бузата. После стисна ръката ми и се отпусна с цяла тежест върху другата ръка, която ме задушаваше.