Разбудени фурии

— … Милспорт?

Досетих се какво пита.

— Не знам. Във всеки случай засега не.

— Ако се налага, мой човек. — Гласът му заглъхваше, губеше се сред шумовете. — Каквото и да се наложи.

— Лас, губя връзка. Трябва да приключвам.

— … нирай, Мики.

— Да, и ти. Пак ще се обаждам.

Прекъснах връзката, свалих телефона от ухото си и го подхвърлих на длан. Дълго гледах към морето. После извадих нов телефон и набрах още един номер, който помнех от десетилетия.

Както много градове на Харлановия свят, Текитомура се разстилаше в подножието на стръмна планинска верига, изникваща почти направо от океана. Строителните терени не достигаха. Изглежда, по времето, когато Земята е навлизала в ледниковата епоха на Плейстоцена, Харлановият свят бе преживял бърза климатична промяна в обратна посока. Полюсите се разтопили, оставяйки само незначителни ледени шапки, океаните се надигнали и погълнали цялата суша с изключение на два неголеми континента. Последвало масово измиране на животински видове, включително и една многообещаваща раса на тюленоподобни същества, които били открили огъня, използвали каменни сечива и имали сложна религия, свързана със сложния гравитационен танц на трите луни на планетата.

Очевидно това не било достатъчно, за да оцелеят.

Когато пристигнали марсианските колонисти, оскъдната суша не представлявала проблем за тях. Те издълбали сложни колективни гнезда високо в скалите на най-стръмните склонове, пренебрегвайки почти напълно тесните ивици равен терен покрай морето. Половин милион години по-късно марсианците бяха изчезнали, но руините от гнездата им все още оцеляваха. Първата вълна от човешки колонизатори ги огледала със страхопочитание… и им обърнала гръб. Астронавигационните карти, открити в изоставените марсиански градове, ни бяха довели дотук, но веднъж пристигнали, зависехме изцяло от себе си. Безкрили и лишени от употреба на летателни технологии заради заплахата от орбиталните станции, хората решили да построят градове от класически тип на два континента — огромен метрополис върху няколко острова в центъра на архипелага Милспорт и по-малки, стратегически разположени пристанища по други места, за да осигуряват транспортните връзки. Текитомура представляваше десет километра гъсто застроено крайбрежие, навлизащо в сушата, докъдето му позволяваха непристъпните планини — по-нататък започваше каменист пущинак. Върху един скалист хълм над града се тъмнееха очертанията на цитаделата, може би изградена там с амбициите да се извиси до мистичния статус на марсианските руини. Отвъд нея се виеха тесните пътеки, проправени от археолозите към истинското наследство на марсианците.

Археологическите обекти около Текитомура вече не се разработваха. Правителството бе орязало до кокал субсидиите за всяка подобна дейност, освен за опитите да се проникне във военния потенциал на орбиталните станции, а малцината представители на гилдиите, които нямаха работа с военни доставки, отдавна се бяха прехвърлили в системата Латимър. Групички упорити археолози-любители продължаваха да работят за своя сметка по най-обещаващите обекти около Милспорт и южно от него, но в планините над Текитомура разкопките се тъмнееха пусти и изоставени, също като призрачните марсиански кули до тях.

— Вижда ми се прекалено хубаво, за да е истина — казах аз, докато купувахме провизии в едно пристанищно магазинче. — Сигурна ли си, че няма да се наложи да делим мястото с тайфа ентусиазирани хлапаци и дърти откачалки?

Вместо отговор тя ме погледна многозначително и подръпна един непокорен кичур, излязъл изпод забрадката. Свих рамене.

— Добре тогава. — Вдигнах един пакет амфетаминова кола. — С вкус на вишна, нали?

— Не, има вкус на помия. Вземи от обикновената.

Купихме си раници за провизиите, избрахме напосоки една стръмна странична улица и поехме нагоре. След по-малко от час шумът стихна зад нас, сградите изчезнаха и наклонът стана още по-стръмен. Докато забавяхме крачка и се катерехме с все по-голямо усилие, аз непрекъснато се озъртах към Силви, но не забелязах признаци на изтощение. Дори напротив, свежият и студен планински въздух сякаш й се отразяваше добре. Навъсеното изражение, което не я напускаше цяла сутрин, сега изчезна и на два-три пъти тя дори се усмихна. Още по-нагоре слънцето заблестя по оголените минерални пластове в скалите наоколо и си заслужаваше да спрем заради гледката. На два пъти поседнахме да пийнем вода и да погледаме крайбрежния град и морето отвъд него.

— Сигурно е било голям клинчар да си марсианец — подхвърли тя по някое време.

— Сигурно.