Разбудени фурии

— Сериозно. Отиде си. — За миг гласът му секва — достатъчно, за да повярвам. — Кога се върна?

— Преди известно време. Къде е тя?

— Не знам. Мога само да предполагам…

Гласът му заглъхва с тиха въздишка през отпуснати устни. Поглеждам часовника, който отмъкнах от бункера в Неразчистеното. Показвал е точно време цели триста години, без да забележи човешкото отсъствие. След толкова години с вграден хроночип, все още ми е малко странно, малко архаично да го използвам.

— Казвай. Важно е.

— Ти не предупреди никого, че се връщаш. Мислехме…

— Да, не си падам по тържествените посрещания. Хайде, предполагай. Къде е отишла?

Чувам как устните му се стягат.

— Провери във Вчира.

— Вчира Бийч? Я стига!

— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.

— След толкова време? Мислех…

— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…

Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.

— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?

— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.

— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.

Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.

— Слушай, ако я видиш, кажи й…

Чакам.

— Абе, майната му!

И той затваря.

Денят гаснеше.

Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.

Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.

Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.

Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.

Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.