Разбудени фурии

Именно затова се придържаме към идеята, която хрумна на теб, а не на мен. Защото каквото хрумне на мен, най-вероятно ще хрумне и на него.

— Именно това ще очакват да сторим — поправих се аз. — Ако извадим късмет, ще профучат покрай нас в южна посока с най-бързия транспорт, който успеят да уредят.

Тя дръпна стола срещу мен и го възседна наопаки.

— Да. И какво ще правим междувременно?

— Да го смятам ли за предложение?

Думите излетяха от устата ми, преди да ги осъзная. Очите на Силви се разшириха.

— Ти…

— Извинявай. Много съжалявам, беше… шега.

За подобна мизерна лъжа биха ме изхвърлили най-позорно от редиците на емисарите. Представих си как Вирджиния Видаура клати глава с печално смайване. Не бих измамил дори и монах, дал свещен обет за доверие и приют на странниците. И определено не успях да измамя Силви Ошима.

— Виж какво, Мики — бавно изрече тя. — Знам, че съм ти длъжница за онази вечер с Брадите. И те харесвам. Много. Но…

— Хей, сериозно. Майтап беше, разбра ли? Тъп майтап.

— Не казвам, че не съм мислила за това. Май дори го сънувах преди две-три вечери. — Тя се усмихна и нещо трепна и стомаха ми. — Представяш ли си?

Намерих сили отново да вдигна рамене.

— Щом казваш.

— Просто… — Тя поклати глава. — Просто не те познавам, Мики. Знам за теб точно толкова, колкото преди шест седмици, и това малко ме плаши.

— Ами да, смяна на носителя. Това може…

— Не. Не е това. Ти си като заключена врата, Мики. Толкова потаен човек като теб не съм срещала, а повярвай ми, в занаята съм срещала какви ли не откачалки. Ти влезе в онзи бар, „Токийския гарван“, само с един нож в ръката и ги изби всички като по навик. И през цялото време от лицето ти не слезе оная тънка усмивчица. — Тя докосна косата си, според мен малко смутено. — Трябва да знаеш, че когато поискам, мога да си припомням всичко напълно ясно. Видях лицето ти, виждам го и сега. Ти се усмихваше, Мики.

Мълчах.

— Не мисля, че бих желала да легна с подобен човек. Всъщност… — Тя също се поусмихна. — Излъгах. Една част от мен го иска, наистина го иска. Но отдавна съм свикнала да не вярвам на тази част.

— Вероятно е много разумно.

— Да. Вероятно. — Тя отметна косата от лицето си и опита да се усмихне по-уверено. Очите й отново срещнаха моите. — Значи отиде в цитаделата и им взе мозъчните приставки. Защо, Мики?

Усмихнах й се. Станах от стола.

— Знаеш ли, една част от мен наистина иска да ти кажа. Но…

— Добре де, добре.

— … отдавна съм свикнал да не вярвам на тази част.

— Много остроумно.

— Старая се. Виж какво, ще ида навън да проверя това-онова, преди да е почнало да се смрачава. Няма да се бавя. Ако смяташ, че си ми задължена заради Брадите, направи ми една малка услуга, докато отсъствам. Опитай се да забравиш колко гадно постъпих преди малко. Наистина ще съм ти благодарен.

Тя извърна очи към дисплея и отвърна съвсем тихо:

— Дадено. Няма проблем.

Не, има проблем. Прехапах език, за да не го изрека, докато вървях към вратата. Има проблем, мамка му. И все още нямам представа как да го разреша.

При второто обаждане отсреща вдигат почти незабавно. Рязък мъжки глас без следа от желание да разговаря с когото и да било.

— Да?

— Ярослав?

— Да. — Нетърпеливо. — Кой се обажда?

— Едно малко синьо бръмбарче.

Тишината се разтваря зад думите като рана от нож. Не я запълва дори пращене. В сравнение с разговора ми с Ласло връзката е кристално чиста. Чувам смайването отсреща.

— Кой е? — Гласът се променя напълно. Сега е твърд като полиран вечбетон. — Пусни изображението, искам да видя лице.

— Няма да ти помогне. Не си виждал сегашния ми носител.

— 

Познавам ли те?

— Да речем, че нямаше вяра в мен, когато заминах за Латимър, и аз напълно оправдах очакванията ти.

— Ти! Върнал си се на Харлановия свят?

— А ти какво си мислиш, по дяволите? Че ти звъня от орбита ли?

Дълга пауза. Тежко дишане. По навик оглеждам недоверчиво крайбрежната ивица на Компчо.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам.

Ново колебание.

— Тя не е тук.

— Да, бе. Повикай я да се обади.