Разединени равнини

Най-голямата шатра в имперския лагер Алдер използваше не за жилищно помещение, а за нещо като щабквартира, където да разположи картите си, и ако тайни убийци нахълтаха в нея под прикритието на мрака в търсене на генерал, чието гърло да срежат, то той не би имал нищо против. Пратил бе да извикат офицерите и ако знаеше, че един мравкороден командир на кула ги е нарекъл „тактици“, би намерил това за изключително забавно. Този термин навярно би паснал донякъде на самия него, но когато ставаше дума за обсади и тяхното планиране, той рядко намираше съмишленици.

Беше създаден за война и пресъздаден от нея — косата му побеляваше, но в тяло още бе строен и атлетичен. Помнеше времето, когато званието „генерал“ беше запазено за мъжете, които командваха армии. Сега в императорския двор имаше генерали на това и генерали на онова, чийто крак не беше стъпвал на бойно поле. За него обаче званието все още символизираше най-чистата амбиция, която един мъж може да лелее в сърцето си.

Всъщност беше от добро семейство и на времето това му осигури капитанския чин. Ала оттам насетне всяко повишение беше спечелено по трудния начин, всяко стъпало в йерархията беше изкачил под вражески обстрел и сред реки от кръв. Дясната му буза и част от носа бяха покрити с лъскав белег от старо изгаряне. Дясната му ръка беше ампутирана от полеви хирург, който не вярваше, че пациентът му ще оцелее.

Въпросният хирург и до днес, в края на всяка година, получаваше по двайсет и пет златни империала от личната съкровищница на пациента си. Генерал Алдер не забравяше компетентните и способните.

„Тогава защо — питаше се той — щабът ми е пълен с идиоти?“ Настани се на един от четирите сгъваеми стола и посрещна мълчаливо щабните си офицери. Лагерен командир беше полковник Карвок, отличен администратор, но с незначителен боен опит. Той влезе пръв и седна отляво на генерала. По лъснатата му броня нямаше и едно петънце. Столът вдясно от Алдер беше за полевия командир, полковник Едрик. Едрик беше човек със странни апетити и вкусове. Офицер от изключително семейство, той прекарваше времето си с диваците от племената, които минаваха за най-страховития контингент на тази армия. Създал си бе традиция да влиза в боя при всяко сражение с третата вълна от диваци. Дори носеше тяхната броня и шлем на племенен вожд, увенчан с дълго една педя жило на оса. С широките златни гривни над лактите и наметалото от грубо обработена кожа, той приличаше досущ на племенен вожд и ни най-малко на полковник от имперската армия.

Четвъртият стол оставаше празен, но третият и най-проблемен полковник от щаба на Алдер обикновено закъсняваше, съобразявайки се със свое собствено разписание. При всяка тяхна среща генерала го сърбеше ръката да забие юмрук в нахалното му лице, но човекът имаше таланти, които заслужаваха търпение. Поне засега.

Останалите се подредиха в полукръг пред столовете — командири на полеви бригади, началникът на инженерния корпус, местният наблюдател от Рекеф, който се вживяваше в ролята на военно разузнаване. Зад тях се редяха капитаните на помощната войска от Мейнис и Сзар — с наведени глави и с надежда да не привлекат вниманието към себе си.

Алдер чакаше мълчаливо, а полковник Едрик нервничеше и подръпваше каишката на шлема си.

Липсващият полковник продължаваше да липсва, но поне

тя

най-после дойде. Не беше наредил да присъства. На теория не беше и в положение да й нарежда каквото и да било, макар че на практика би могъл да я извика под стража в шатрата си или да я изгони от лагера по всяко време. Вместо това се държеше учтиво с нея, защото всеки офицер, позволил си грубо отношение към някоя от дъщерите на милосърдието, скоро биваше разлюбван от хората си.

— Норса — кимна й той. Не беше поздравил никого от останалите.

— Генерале. — Норса беше възрастна осородна жена в бледожълти роби и обикновена сопа в ролята на бастун. Уважението, което Алдер изпитваше към нея, отчасти се дължеше на сопата и по-точно на накуцването, обуславящо необходимостта от нея и останало за спомен от рана, получена на бойното поле при оказване помощ на ранените.

— Полковник Едрик. Бойният дух на вашите… последователи?

— Готови са за втора атака по ваш знак, генерале — отвърна Едрик.

— Сигурно трябва да сме благодарни, че всичките са толкова глупави — каза Алдер и видя бръчка да се врязва в челото на полковника. „Глупакът си е повярвал. Станал е същият като диваците си.“ Е, тази болест скоро щеше да изчезне от само себе си.

— Майор Григан. Изгубихме три машини.

Командирът на инженерния корпус кимна, без да среща погледа на Алдер.

— Можем да използваме някои елементи, а в обоза имаме достатъчно резервни части, за да сглобим шест нови машини от остатъците.

— Каква е вашата оценка на защитата им?

Григан се омърлуши.

— Навярно бихме могли да нападнем отново утре. Не мисля, че постигнахме нещо съществено при първата атака. Не знам, генерале.

— Искам мнението ти на командир — нареди строго Алдер.