Разединени равнини

„Значи не сме чак толкова различни, в крайна сметка“, помисли си тя. Не го беше излъгала, когато каза, че Паешките земи вече не са неин дом. Беше се провалила в танца, тя и цялото й семейство, толкова жестоко, че никой не им бе протегнал ръка, за да се изправят.

Сведе поглед към ръцете си, после ги стисна в юмруци и видя как кокалчетата се издължават в остри шипове. С ножа щеше да е по-лесно, но богомолкоидите не бяха единствената раса, която Изкуството на предците можеше да въоръжи.

С нож или без нож, Стенуолд пак щеше да умре.

Застана до леглото. Гледаше как гърдите му се надигат и спадат бавно, лицето и тялото му бяха отпуснати безпаметно в съня. Хрумна й, че никога преди не го е виждала без смътното изражение на тревога, което изопваше неизменно чертите му. Е, ако не се брои снощи, когато беше прекалил с пиенето, а тя бе свалила бавно дрехата си пред него.

Ако кинжалът беше у нея, сигурно щеше да е различно. Но със собствените си ръце, с шиповете на Изкуството си… Някакво забравено и досадно чувство я спираше, осакатяваше я. Ако разполагаше с кинжала или имаше изрични заповеди… но нямаше нито едното, нито другото.

Може би Талрик наистина би предпочел да го залови и разпита. Наясно беше, че си търси оправдания, но въпреки това този ред на мисли я успокои. Талрик имаше план и нейното моментно колебание със сигурност не би променило нещата в дългосрочен план. Мушна се предпазливо под завивките с гръб към Стенуолд и той се размърда леко. Нощта беше доста хладна и тя се притисна към него да открадне от топлината му. А после той се размърда отново и Ариана инстинктивно се обърна и плъзна ръка по гърдите му. Имаше белези там. Беше ги видяла по-рано. Странен живот беше водил този Стенуолд, живот, който го беше направил учен и воин едновременно.

Когато той преметна на свой ред ръка върху нея, за миг тя се почувства в капан, после й стана уютно и безопасно, а накрая си спомни каква точно е ролята й. Може да беше заради ролята или заради нещо друго, но така или иначе тя се сгуши в прегръдките му.

9.

Генерал Алдер се събуди миг след като платнището при входа на палатката му се отметна. По стар навик едната му ръка легна върху дръжката на меча.

— Генерале — чу се тихият глас на един от младшите му офицери. — Генерале?

Нелепо беше.

— Ако идеята е да ме събудиш, войниче, говори по-силно, а ако е друга, то какво, в името на императора, правиш тук?

— Извинете, генерале. Полковникът от помощни войски иска да…

Дрефос. Имаше само един полковник от помощни войски в армията.

— Какво иска проклетият кучи син? — изръмжа Алдер. В палатката беше тъмно като в рог, толкова, че дори не различаваше лицето на офицера, макар той да стоеше само на няколко крачки. — Кое време е?

— Два часа преди полунощ, генерале.

— И той иска да говори с мен сега? Безсъние ли го гони или какво?

— Не знам, генерале…

— Излез! — отпрати го Алдер. Седна в леглото си — сгъваемо чудо с метален механизъм, което бяха изработили специално за него в кортанските леярни. Дрефос е истинска напаст, реши той. Извратеното малко чудовище си позволяваше твърде много.

Въпреки това полковникът имаше репутацията на човек, който не греши в преценката си. Алдер изпсува под нос, после намъкна с една ръка туниката през главата си и наметна плаща. Стана и излезе бос от палатката.

В лагера още горяха достатъчно огньове, за да различи закачулената фигура на Дрефос, който го чакаше на няколко метра встрани. Притесненият младши офицер пристъпяше колебливо от крак на крак. Алдер тъкмо му даваше знак да изчезва, когато гласът на Дрефос долетя до ушите му.

— Не бързайте да го отпращате, генерале. Мисля, че не след дълго ще ви трябва човек, който да отнесе заповедите ви.

Алдер тръгна към него.

— Какво има сега? — сопна се сърдито той. — Безценният ти план се провали преди денонощие.

— Не помня да съм споменавал провал — възрази Дрефос.

— Не се и налагаше.

— Не съм, генерале, няма да го направя и сега. Трябва да издадете заповед за атака. Моментът наближава.

Алдер впери поглед в неясните черти под качулката.

— Значи…

— Стените на Тарк са по-дебели и с по-добра зидария, отколкото предполагах, но реагентът все пак е проникнал в камъка.

— И как по-точно разбра това?

— По най-лесния начин, генерале. Отидох да проверя.

Алдер поклати глава.

— Не ти вярвам.

— За мен мракът е плащ, а за противниците ми — превръзка на очите. Просто отидох при стената и видях онова, което и очаквах да видя. Най-много след три часа ще разполагаш с лелеяната пробойна. Междувременно войската трябва да е готова за нападение.

— Нощна атака? — Нощните атаки бяха рисковани и кръвопролитни, помисли си Алдер.

— Не виждам как биха пропуснали факта, че крепостната им стена се разпада, генерале. Ако не нападнете веднага, на сутринта ще заварите барикади. Трябва да се действа бързо. И докато те са заети да бранят пробойната, а тъмнината намалява ефективността на арбалетите им, ние ще отворим още няколко дупки в стената. Вместо да бездействам през последните няколко дни, аз се погрижих да преустроят един от катапултите в таран.