Разединени равнини

В коридора отвън тичаха хора. Намираше се в Тарк — точно така. Не в Колегиум. Не в Мина, която незнайно защо беше второто място, което му дойде наум. Мравешкият Тарк. Обсадата…

Надигна се предпазливо от пода, който потръпна отново като изпънато до откат въже. Със смътната надежда, че всичко това е продължение на съня му, Тото тръгна с препъване към вратата и я отвори. В коридора имаше лампи и той ги зяпна замаяно — обикновени глобуси върху резервоарчета с газ и фитил, но един от абажурите лежеше счупен на пода и оголеният пламък припукваше от течението.

Група войници притичаха край него на път за изхода. Бяха въоръжени и с доспехи, но някои крайно нехарактерни дреболии във вида им — недозатегнат ремък, сложен накриво шлем — говореха за войници, които са били вдигнати под тревога. Тото извика след тях, но никой не му обърна внимание.

— Момко. — Дребният Неро едва не се спъна в края на стълбището и крилете му се появиха за миг, колкото да запази равновесие. Беше само по долна риза. — Какво става?

Тото поклати глава. Миг след Неро по стълбището се спусна на бегом и Паропс. Ризницата му висеше разкопчана на гърба. Сигурно пак щеше да каже, че това не е място за цивилни, помисли си Тото, и да ги отпрати обратно по леглата, докато армията си свърши работата. Вместо това Паропс изсъска:

— Имаш ли оръжие и доспехи? Тичай да ги вземеш!

— Паропс, какво става, да го изгори дано? — настоя Неро.

Лицето на мравкородния офицер беше разкривено, все едно притежателят му е видял призрак.

— Стената пада.

— Какво?!

— Стената пада — повтори той и в същия миг подът се разтресе отново. — Руши се, а осоидите настъпват.

След тези думи хукна обратно по стълбите. Непристегнатата ризница се развяваше след него. Тото още зяпаше сащисан, когато Салма изскочи от стаята си с меч в ръка и хукна към изхода.

Неро поклати глава.

— Имам един лък в стаята си горе — оповести спокойно той. — Като гледам, май ще е най-добре да ида и да му сложа тетивата. — След което изчезна на свой ред и Тото остана сам в коридора да зяпа след него.

Но зяпането не решаваше нищо. Врътна се на пета, влезе в стаята и по липса на доспехи намъкна работната си престилка от дебела обработена кожа. Преметна през рамо портупея с провесената на него торбичка с муниции и грабна арбалета за многократна стрелба, който Скуто му беше дал.

„Ама аз не съм войник“ — простена вътрешно той. Само дето осоидите нямаше да го питат какъв е.

Изскочи обратно в коридора.

— Хей, бръмбарче? Тръгнал си на бой, а?

Скрил, проклетницата. Навлякла беше жакета си с металните плочки, стискаше лъка си и за изненада на Тото изглеждаше по-уплашена и от него.

— Май да — смънка неуверено той.

Тя го плесна по рамото.

— Тогава да вървим заедно, бръмбарче. Щото целият свят се пука по шевовете.

Така беше. Нов трус разлюля кулата на Паропс. Тото хукна, залитайки, към изхода и отвори рязко вратата.

Скрил изломоти нещо зад него, някакво възклицание вероятно, но врявата вън беше толкова силна, че Тото не чу и дума.

Стената наистина беше в ужасно състояние. Близо до кулата якият крепостен зид продължаваше да се руши. Тото видя как каменните блокове от по-ниските редове се раздуват и разтягат като меко сирене и разместват колосалната тежест на горните редове, така че вляво и вдясно от пробойната цели участъци от стената се бяха издули навън или навътре, сякаш притиснати от гигантска ръка.

Мравкородни войници тичаха към зейналата пробойна, оформяйки в движение защитна формация — щитовете напред, припокрити в плътна стена, която да ги пази от падащите камъни.

Други войници щурмуваха стената отвън. В първия миг Тото не можа да му хване края. Щитовете на защитниците срещаха припокритите правоъгълни щитове на атакуващите и на слабата лунна светлина изглеждаха напълно еднакви. Мравкоиди срещу мравкоиди, къси мечове, които мушкат над щитовете, арбалетна стрелба откъм вторите редици почти от упор в лицата на противника, и всичко това в пълно мълчание — трясък на метал имаше в изобилие, но не и човешки крясъци, нито команди, издадени на глас. Нито от едната, нито от другата страна. Бойният фронт се гънеше на вълни по протежение на пробойната, а тя продължаваше да се разширява, засипвайки с големи и малки камъни войниците и от двете страни.

Небето гъмжеше. Тото откри, че се е смъкнал на едно коляно и е вдигна ръка да се предпази. Тази нощ небето гъмжеше от жадни за кръв мъже, побеснели до степен на умопомрачение. Имаше редовни осородни войници, имаше и от онези откачени диваци, които се стрелкаха с вой в небето и размахваха копия. От покривите на околните сгради, от земята и откъм бойниците на оцелялата част от стената таркианските воини обсипваха с арбалетни стрели нападателите. Тото местеше обезумял поглед по стрелците. Повечето бяха само по туники, а някои бяха полуголи дори — обикновени граждани, войници, които са си почивали след края на дежурството, имаше немалко старци и дори деца на не повече от дванайсет-тринайсет години, които презареждаха с две ръце арбалетите си.