Разединени равнини

— Твоят човек е бил пратен на запад. Чувала ли си за един град на име Колегиум?

Фелисе поклати глава.

— Ще го намеря.

— В това не се и съмнявам. Умееш да задаваш въпроси.

Тя кимна мълчаливо, после изтри острието на меча си в дрехата на Фрейуел и го прибра в ножницата.

— На запад. В Колегиум. Е, по-добре да тръгвам веднага — обяви тя. Беше на крачка от вратата, когато гласът му я спря.

— Знаеш ли… ти си забележителна в много отношения — каза той. Фелисе се обърна, свъсила чело и с ръка върху дръжката на меча. Усещаше капан. Разчел правилно изражението й, паякородният вдигна ръка да я спре. — Бил съм из целите Равнини — обясни. — Познавам Колегиум. Ако ти трябва водач, бих могъл да дойда с теб.

Враждебното й изражение не се промени.

— Защо?

— Защото като те погледна, виждам нещо, което ми е познато. Виждам човек, който е изгубил всичко и в същото време не е изгубил нищо. — Което не беше отговор на нейния въпрос, а празнодумство.

Откри, че ръката й е стиснала дръжката на меча, сърцето й препуска необяснимо, а мислите й са се разбягали.

— Преди бях човек с влияние. На юг, у дома — продължи Дестрахис, като следеше напрегнато изражението й. — Не чак от рода Аристои, но с подобно положение. А виж ме сега — лакей на някакъв бръмбаророден гангстер, готов да продаде един господар за друг срещу дребни пари. С други думи, аз загубих всичко. Ти поне си запазила някаква цел.

Фелисе продължаваше да го гледа. Не разбираше накъде бие.

— Мога да те заведа в Колегиум по най-бързия начин, така че да спипаш този твой Талрик, а не само да вървиш по дирите му. — Погледът му следеше неотменно нейния, сякаш се опитваше да я разчете — или поне малкото четливо, останало в нея.

— Какво искаш от мен? — попита направо тя.

— Не знам — отвърна Дестрахис, — но все ще измисля нещо, предполагам. Може би искам нечия смърт. Или пък само пари.

— Няма да те пусна в леглото си — предупреди го Фелисе.

Веждите му помръднаха.

— И през ум не ми е минавало. — Каза го толкова гладко, че очевидно беше лъжа.

Паякородният твърдеше, че може да ускори пътуването й, да я заведе при Талрик. И ловът най-после да свърши. От тази мисъл я побиха тръпки, странно неприятни тръпки, но предложението беше твърде добро, за да го отхвърли с лека ръка.

А и винаги можеше да го убие, ако се наложи.

Тя кимна отсечено и с това сделката бе сключена.

В последно време пред Стенуолд се отваряха врати — повече и по-лесно от очакваното. Години наред беше чел лекции в Академията и всяка година насочваше вниманието си към шепата обещаващи студенти, които биха могли да послужат на каузата му. Но нито за миг не беше вярвал, че го чуват наистина.

А сега сам се беше превърнал в кауза. Името му се беше предавало от студент на студент, от година на година. Колкото повече страняха от него делегатите в Събранието и другите преподаватели, толкова повече бе нараствала славата му на нещо като народен герой.

През последните няколко дни беше открил, че не е нужно да чака благоволението на Събранието. Нито пък гласът му да ръждясва само защото там не искат да го чуят.

Архитект на всичко това беше, разбира се, Ариана. Ако не беше тя, никога не би му хрумнало, че толкова много от отегчените лица, които помнеше от аудиториите в Академията, са слушали толкова внимателно лекциите му.

През последните няколко дни два пъти беше ходил с Ариана на нелегални събрания — първия път в задната стаичка на една таверна, втория в стар склад близо до доковете. Едва десетина дойдоха да го чуят първия път, шейсетина — втория. Вярваха му, защото знаеха за обсадата на Тарк. Чули бяха тревожни новини от Хелерон. Чули бяха и други слухове, които бяха новост дори за Стенуолд. Сред привържениците му имаше паякородни и те разказваха как сянката на Империята настъпвала и на югозапад, към техните граници. Имаше и такива, които бяха чували по нещо за Дванайсетгодишната война срещу Федерацията.

Гледаха го с грейнали очи, а той им казваше истината за мащаба на имперската заплаха и за дилемата, която стои пред Равнините — единение или робство.

Тази фраза се превърна в девиз и те си тръгваха с нея на уста. Вярно, бяха просто студенти, младежи и девойки, чийто идеализъм още не беше хванал мазоли от борбата с всекидневните тегоби. Бяха синове и дъщери на търговци, младежи от мравешките градове, мухородни от добри семейства в Меро, изстрадали юноши на стипендия от колегиумските сиропиталища. Но не бяха безсилни — можеха да му бъдат очи и уши, а също и уста, която да говори от негово име.

И щяха да се бият за каузата, ако се стигнеше дотам. Не би го поискал от тях, но знаеше, че мнозина и преди са държали оръжие, мравкородните — със сигурност. Някои бяха дуелисти от Форума на умелите, някои бяха занаятчии, и всички доброволно се бяха поставили на неговите услуги.