Разединени равнини

Не само летящи мъже имаше в небето тази нощ. Огромен тъмен силует се вряза в един лек въздушен отряд и металическият трясък на крилете му погълна другите шумове. В търбуха му припламнаха характерните искри на гвоздистрели и Тото разбра, че машината е таркиански ортоптер. Появиха се още такива машини, някои обстрелваха летящия противник, други сипеха експлозиви връз нападателите зад стената.

Зад стената… значи имаше и други мишени. Тото проточи врат и видя как требушетът върху кулата на Паропс се завърта, рамото му се изпъва под ъгъл и изстрелва снаряда си над онази част от крепостната стена, която все още крепеше портите. А после нещо голямо се появи с трясък над кулата, избухна взрив и за миг требушетът се очерта в пълни детайли на ярката светлина. И се подпали. Един от обслужващите го войници падна като жива факла към сражаващите се долу. Дано поне Паропс се е отървал, помисли си Тото.

Трещящата машина продължи нататък, гигантски грозен хелиоптер, който се задържаше във въздуха благодарение на трите си големи витла. Мравкородните лесно можеха да го свалят с артилерията или с ортоптерите, но атаката на осоидите ангажираше вниманието им на десетки места.

Тото вдигна арбалета си, но в небето беше такава каша, че нямаше идея накъде да го насочи. Отстъпи към кулата и усети как блоковете на каменната зидария се местят зад гърба му. Как изобщо се беше озовал тук? В един свят, който нямаше нищо общо с Академията и нейното уравновесено битие на уважавана научна институция.

„Челядинке“ — простена наум, но тя без съмнение го беше забравила вече. Него, доброволния изгнаник.

Скрил приклекна до него. Следеше с вдигнат лък един прелитащ осороден, после тетивата иззвънтя, но стрелата не достигна целта си и Скрил изруга под нос. Ала поне беше запазила достатъчно самообладание, за да стреля. За разлика от Тото. Неговите сетива бяха толкова претоварени, все едно го е повалила внезапна парализа.

Беше пронизал с меча си капитан Халрад — отдавна, при бягството им от „Небесен“. Намушкал го беше в гърба. Тогава за пръв път бе пролял човешка кръв и я беше пролял заради Челядинка Трудан. Качил се беше на „Небесен“ като един от шпионите на Стенуолд, но Че беше единствената причина да тръгне по този път.

Водил бе битки в Хелерон, а после я бе последвал на имперска територия, промъкнал се бе в губернаторския дворец на Мина. Убивал бе осочовеци със същия този арбалет — за да измъкне Че и да я върне жива и здрава у дома.

И наистина успя да я спаси. Само за да открие, че я е загубил. Друг беше откраднал сърцето й. Онзи молецороден измамник Ахеос я бе омагьосал за нула време. А накрая, и пак заради Че, Тото си беше тръгнал. Замина със Салма, за да е далеч от нея, а ето че се натресе на истинска война.

Заля го вълна на черно отчаяние, така всепоглъщащо, че за малко да го удави, а след като вълната се отля, Тото откри, че се е изправил и стреля по прелитащите войници, изтегля лоста назад отново и отново, а когато пълнителят се изпразни, бърка в торбата да извади нов.

Отвъд крепостните стени имперската пехота настъпваше почти необезпокоявано, докато защитниците обстрелваха летящите отряди и мравкородните на Анадус. Хората на капитан Анадус все още атакуваха неуспешно пробойната, удържани от самоотвержената отбрана на таркианските защитници, но жертвите и от двете страни бяха катастрофални. Толкова много бяха мъртвите, че телата им скоро щяха да запушат отвора. Така се сражаваха мравкородните помежду си от незапомнени времена — щит срещу щит и никоя страна не отстъпваше и на педя.

Новата машина на Дрефос се беше придвижила досами портите, защитена от извита желязна обшивка по цялата си дължина. Първоначалното й предназначение беше да изстрелва огромни снаряди от камък или метал, но Дрефос я беше преустроил в нещо друго.

Идеята беше на Дрефос, но със самото преустройство се бяха заели капитан Кзериг и двама от неговите занаятчии. Сега тримата се криеха под стрехите на металния й покрив и я насочваха бавно към портите, докато разстоянието не се стопи до броени крачки. Зад машината напираше тежкобронирана имперска пехота, копия стърчаха нагоре като игли на таралеж, а войниците нямаха търпение да влязат в боя.

Снаряди свистяха над главите им, упорито и все по-начесто. Ако таркианците насочеха към тях някой от катапултите си, всичко щеше да свърши. За щастие, в момента защитниците си имаха други, по-неотложни проблеми, повтаряше си Кзериг.

Армията на осоидите имаше и други тарани, разбира се, но те разчитаха на двигатели, чиято тяга да разбие преградите. Дрефос беше измислил нещо по-добро. Кзериг даде знак на колегите си занаятчии, машината се люшна с трясък назад и механизмите й наместиха дебелото една стъпка рамо. В запалителната му камера имаше голям заряд огнепрах, който можеше да изстреля каменен снаряд от имперския лагер чак до стените на Тарк и който сега щеше да съсредоточи цялата си мощ в металния юмрук с три шипа. Кзериг не харесваше Дрефос — от него го побиваха ледени тръпки. Но не можеше да отрече уменията му на занаятчия.