Разединени равнини

Скрил отново крещеше нещо и той вдигна поглед навреме да види как крепостната стена досами портите се размърдва. И изведнъж го обзе пълно спокойствие — намираше се в сянката на стената и не би могъл да избяга преди да се срути.

Първо поотделно, а после на цели групи, каменни блокове от зидарията хлътваха навътре. Появи се някакъв мъж — Тото го виждаше ясно на светлината от пожарите, но сигурно очите го лъжеха, защото този мъж изглеждаше над три метра висок, носеше невъзможно тежка броня и размахваше кирка, дълга осем стъпки. Имаше и други зад него, които си проправяха път през отвора в стената. Десетки мравкородни войници вече се стичаха да ги спрат. Точно преди да се счепкат, Тото зърна с потрес безнадеждното примирение, което лъхаше от лицата на странните гиганти.

Исполинът начело размаха алебардата си като тояга, неколцина защитници отхвръкнаха с потрошени щитове, но другите се нахвърлиха отгоре му, войници и бойни насекоми вкупом. Тото гледаше невярващо — гигантите паднаха почти без да окажат съпротива. Зад тях обаче прииждаха осоиди, тежкобронирани пазители, чиито метални доспехи с лекота отблъскваха мечовете на защитниците. Десетина пазители се разшетаха сред предната линия на мравкородните и я разбиха на пух и прах, а след тях нахлуха откачените диваци, които крещяха с цяло гърло и мятаха копия. Следващата вълна беше от тежката имперска пехота, която подхвана обстрел с енергийни жила.

Все така подпрял с рамо килнатата машина, Тото прихвана затиснатия под нея мъж и усети как се размърдва в ръцете му. Повдигна с още сантиметър тежкия таран и издърпа човека. Уви, машината беше смазала жестоко краката му.

Сляп за вихрещото се наоколо му сражение, Тото изтегли настрани умиращия занаятчия. Очевидно беше занаятчия, следователно беше брат по призвание.

— Царице моя! — извика мъжът. — Най-после е свършено с мен.

Тото го положи на земята. Мъжът вече изстиваше в ръцете му, но очите му все пак уловиха погледа на Тото.

— Ти, равнинецо… съжалявам…

Тото кимна, защото не знаеше какво да каже. Мъжът стисна конвулсивно престилката му и релефът на инструментите в джобовете й изглежда го върна за миг от прага на смъртта.

— Трябва да ти кажа… въздуш… въздушните кораби! Това е краят. Аз… умрях заради осите, никога няма да видя дома си. Но въздушните кораби… трябва да внимавате!…

Друго не каза. Поредната смърт сред многото други.

Салма се гмурна надолу като полудял. Сечеше по всеки наближил го осоид, но рядко уцелваше. Въздушните сили на Тарк бяха символични. Имаха ортоптери и летящи насекоми, вярно, но насреща им връхлиташе цяло небе от оси.

Изравни полета си с шепа от крилатите мравки. Пред тях маса осородни диваци се сбираше като облак във възходящи спирали. Салма срещна погледа на водещия мравкороден ездач и за миг помежду им се установи подобие на мисловна връзка, все едно са двама войници, които действат в съвършена хармония и чуват мислите си.

„Ти води, ние ще те следваме“ — гласеше посланието на мравкородния. Логично решение от негова страна, защото във въздуха Салма беше в свои води за разлика от тях.

Протегнал меч, Салма се изстреля към кръжащите стършели и успя да скъси значително разстоянието, без те да го видят. А когато все пак го видяха, мравкородните от летящия зад него отряд откриха стрелба с тежките арбалети, прикрепени към гърлата на насекомите, и осочовеците се пръснаха кой накъдето свари. Салма зави наляво, разминавайки се на косъм с копията и жилата, прицелени в него. Нещо във вражеската формация привлече за миг вниманието му, после той се гмурна сред разпилелите се стършели и оцапа меча си с кръвта на трима или четирима, преди да смени рязко посоката и да подхване танца отново. Насекомите също се бяха включили в мелето, кръжаха тежко във въздуха и тракаха с челюсти след по-чевръстите врагове. Арбалетите не млъкваха и за миг, ездачите ги зареждаха през специални фунии и всяка секунда нова стрела търсеше жертва. А после две от насекомите паднаха. Салма се огледа трескаво и откри причината.

Таркианската въздушна кавалерия не беше единствената в небето. Салма обърна поглед навреме и зърна гмуркаща се гигантска оса с размерите на кон, и с войник, който се крепеше геройски на гърба й. Насекомото не беше снаряжено с арбалет, нито с друго оръжие, но ездачът го управляваше умело. Чудовището описа вираж, набра височина, после се спусна върху една от летящите мравки, прободе я с жилото си, а рамото на ездача смаза с клинообразната си челюст.

Втора гигантска оса се стрелна наблизо и завъртя Салма във въздушната струя, която оставяше след себе си. Ездачът й понечи да стреля с енергийното си жило, но щом свали ръка от юздите му, чудовищното насекомо започна да се мята. А после оса и осороден профучаха нататък и Салма се стрелна обратно към пръсналите се стършели.

И тогава съобрази какво бе привлякло вниманието му по-рано. Диваците си имаха водач — мъж с шипове по шлема, който ревеше заповеди и сочеше към града. Салма прецени ъгъла на гмуркането си, така че да се стовари право върху командира и да му види сметката.