Разединени равнини

— Защото имат опит и са научили разни неща по пътя на пробата и грешката. Не е същото — възрази Тото. — А ти си хукнал да се биеш срещу трийсет хиляди осородни. Може да ти пука за Тарк, но не чак толкова. Заради нея отиваш, заради танцуващото момиче. Нея търсиш.

Салма мълча дълго, преди да подреди думите си.

— Знаеш ли, Тото, май наистина те подценявам понякога.

— Постоянно ме подценяваш — поправи го занаятчията. — Всички го правят. Откакто ни заловиха мравкородните, ти почти не си споменавал за нея. Но аз знам, че не си я забравил. Никога не съм я виждал, но се надявам, че е достойна за твоята вярност.

— Сънувам я — изненада го Салма със следващите си думи. — Мисълта за нея ме преследва. Когато съм зает, когато правя нещо, тогава съм добре, но във всеки свободен миг тя се връща при мен. Бяхме заедно толкова за кратко и въпреки това… ето, че стигнах дотук. — Погледна Тото в очите. — По това изглежда си приличаме с теб. Нали и ти си влюбен, в Че.

Тото кимна унило.

— Кажи-речи от първия миг, когато я видях. Но на Стенуолд идеята не му хареса особено… говорих с него, докато бяхме в Мина, дори събрах кураж да поискам благословията му. Той не го каза на глас, но лицето му… личеше си какво мисли. А после онзи трижди прокълнат молец се появи от нищото все едно й е най-добър приятел. И се лепна за нея веднага щом ви измъкнахме от затвора. Сигурно си го забелязал.

— Така е — призна Салма. — По онова време си имах други грижи, но все пак ми направи впечатление.

— И тя… тя го хареса, личеше си. Само че тази история е същата като с Тиниса и момчетата от Академията. Ходят й по петите, защото е… грациозна и… и изящна… и понякога тя ги води за носа. Но не мога да повярвам, че това

същество

изпитва нещо към Че. Опитах се да й обясня какво чувствам, но тя не ме разбра и всичко отиде на вятъра… просто не можех да понеса мисълта, че… — Хвана се, че подсмърча, и изтри ядно очите и носа си. — Затова просто си тръгнах. Оставих й писмо до възглавницата и си тръгнах. Аз… чувствам се като изкормен, буквално като изкормен, Салма. Сякаш някой е изтръгнал вътрешностите ми. Празен съм, куха черупка. А сега и това… смърт и разрушение. Нали знаеш, че винаги съм си мечтал да създавам оръжия?

— Не знаех, но те слушам.

— Тази мечта сега би трябвало да ме отвращава, сега, когато видях какво причиняват оръжията. Само че… само че хората биха се убивали един друг с пръчки и камъни, ако нямат друго. С голи ръце дори. А това би било безсмислено, нелогично. Аз… имам чувството, че оръжията са единственото смислено нещо в една война. Ако не друго, поне научаваш нещо ново. Хората са си същите, убиват и умират, умират и убиват, но поне оръжията стават все по-добри.

Салма го изгледа със съмнение.

— Не мисля, че на Челядинка би й харесало да чуе подобни думи от теб.

— Така е, не би й харесало. — Тото потърка лицето си, сякаш с надежда да изтрие оттам някакво невидимо петно.

Салма реши да кара по същество.

— Слушай, Тото, когато Скрил потегли, тръгни и ти с нея. Измъкни се от Тарк и върви при Стенуолд. Мравкородните си имат достатъчно занаятчии. Върни се при Стенуолд. И при Че.

Но Тото клатеше глава.

— Не си го обмислил добре, Салма. Извинявай, но е така. Какво да й кажа? Да, зарязах те, когато още беше в смъртна опасност. Да, избягах от Тарк, за да спася собствената си кожа. Това би прозвучало крайно впечатляващо, не мислиш ли? Теб Че те харесва. Двамата преживяхте много заедно. Когато ти реши да тръгнеш на тази безумна мисия, тя се вбеси. Беше ти ядосана, защото се страхуваше за теб. Мен не ме харесва и наполовина колкото теб и не би проляла толкова сълзи, колкото проля за теб. И ако сега те зарежа в труден момент и се върна при нея, как изобщо ще я погледна в очите? Знам, че звучи отнесено, а аз уж би трябвало да съм човек практичен, но така стоят нещата.

— Тогава не си тръгвай, но остани в града и чакай — посъветва го Салма. — Не е нужно да рискуваш живота си в атаката тази нощ.

— Би било същото, пак ще съм те зарязал. А и не вярвам, че ти ще се върнеш тук след атаката.

— Стига, наистина ли мислиш, че ще грабна Скръб и ще те зарежа в града?

— Не — поклати глава Тото. — Не това имах предвид.

— Тогава… — Салма се замисли, после пророни: — О, разбирам.

— Мисията е обречена, защото мравкоидите са идиоти. Не разбраха и дума от онова, което им казахме, и ти, и аз. Не са способни да приемат ситуация, в която врагът им е много по-силен от тях. Мисията тази нощ няма да успее.

— Аз пък мислех, че колегиумци не вярват в съдбата.

— Ние вярваме в шансовете, Салма — подчерта Тото, — а тази нощ шансът не е на страната на Тарк. Не мисля, че ще оцелеем да видим утрото. — Думите му прозвучаха отнесено, почти като в транс.

— Щом смяташ така — заключи Салма, — значи се връщаме към първоначалния въпрос. Защо искаш да дойдеш с мен? Или именно

това

е отговорът? Така ли е?