Разединени равнини

Хукна и ново жило изсъска на педя от него. Искаше му се да излети, но знаеше, че във въздуха няма да има прикритие, а не би могъл да избегне толкова много залпове от всички страни.

Някой посегна да го сграбчи и двамата паднаха на земята. Салма пръв скочи на крака и заби меча си в нападателя, после го издърпа бързо, за да посрещне атаката на поредния войник. Силата на сблъскалите се остриета го завъртя, Салма политна назад, но бързо възстанови равновесието си. Войникът насреща му спря за миг с протегнат меч, после поднови атаката си и двамата си размениха поредица от заучени удари все едно се дуелираха във Форума на умелите.

После друг войник се приближи откъм гърба му, Салма замахна с меча си, но успя само да го удари с дръжката в лицето. Осоидът отпред понечи да се възползва от шанса си и Салма съумя да отбие новия удар в последната секунда.

Ала не го отби добре. Сблъсъкът беше толкова силен, че му изкара въздуха като силен юмрук в корема. Неспособен да си поеме дъх, той усети как светът му се смалява драматично — останаха само той и осородният войник. Звуците също изчезнаха някъде, мечът му пое в дъга сред гробовното мълчание и посече другия мъж през ребрата. Противникът му не успя да парира удара, защото мечът му беше забит дълбоко в тялото на Салма.

Принцът политна напред в ръцете на осородния мъж и двамата се подпряха един на друг като да бяха пияни. После коленете на Салма се подвиха и двамата се свлякоха заедно настрани. За миг сблъсъкът им се превърна в братска прегръдка.

И мрак обгърна Салма, мрак, последван от пълна липса на болка.

Усети болката, преди да е придобил и най-бегла представа къде се намира. Тилът му пулсираше яростно и пращаше нажежени до бяло стрели към черепа и в очите. Тото се размърда тромаво и установи, че лежи вързан под странен ъгъл на нещо като стол.

Завръщащото се съзнание бързо му предостави последния надежден спомен — нощната атака. Още ли беше нощ? През затворените му клепачи не проникваше светлина, но наоколо му се чуваха приглушените звуци на нов ден. Намираше се в имперска палатка.

И беше вързан. Спомни си какво беше казала Че за оборудването, което осоидите в Мина използвали при изтезания. Това навярно обясняваше неудобните контури и студената метална повърхност на стола, към който беше привързан.

Освен че го бяха вързали здраво, го бяха съблекли до кръста, и когато размърда мускули, Тото усети придърпването на хирургически шевове и превръзки.

Тогава, някъде близо над него, се чу женски глас:

— Мисля, че е буден.

Тото застина неподвижно, но вече беше късно. Явно нямаше смисъл да се преструва, затова отвори бавно очи.

Дори мътната светлина в палатката прати нови стрели в мозъка му и той не различи друго, освен смътните очертания на силует, надвиснал над него.

Нещо студено докосна устните му и той завъртя рязко глава, което удвои агонизиращата болка в изтерзания му череп. Женският глас го смъмри недоволно:

— Престани. Това е вода.

Тото обърна предпазливо глава и притисна устни към ръба на чаша. Водата вътре беше толкова студена, че със сигурност съдържаше и кубчета лед. След миг на челото му сложиха влажна кърпа.

Опита се да фокусира поглед и да съзре детайли в неясните форми наоколо си. Жената край него беше млада и тъмнокожа. Отначало я взе за бръмбарородна, но лицето й беше твърде плоско, а тялото — твърде дребно. После си спомни занаятчиите роби и съобрази, че жената е от същата раса.

— Къде съм? — изгъгна накрая той и установи, че към болката в главата се е присъединила и друга — отвътре на бузата. В устата му имаше силен ръждив вкус. Навярно се беше прехапал до кръв по време на битката.

Видя жената да се обръща към някого зад себе си, някой, който през цялото време не беше помръднал, нито издал звук. Самата мисъл за това го вледени… а после жената отстъпи назад и мястото й до странния стол зае друг. Тото обърна глава докъдето му позволяваше болката и видя ръка в метална ръкавица с изящна направа.

Гласът на новодошлия беше тих, лукав и ироничен.

— В твоето положение, младежо, не бих си губил времето с ненужни въпроси. Как ти е името, момко?

Реши, че няма да отговаря на въпроса, но ръкавицата се размърда с леко метално изстъргване и той бързо-бързо промени решението си.

— Тото. Викат ми Тото.

— Това е мухородно име. — Мъжът явно се забавляваше. — Изглежда си израснал… в Колегиум, прав ли съм? Е, моето име е Дариандрефос, но осоидите, понеже са варвари, ми казват само Дрефос. Или „полковник на помощните войски“, разбира се.

— Помощни?… — Непознатият термин беше свръх силите му в момента.

— Всъщност, аз съм единственият полковник на помощни войски в Империята. Знам го, защото измислиха този чин заради мен. Може би един ден ще трябва да ме произведат в генерал на помощни войски, а после — какво? Може би император на помощни войски. Виж това би било забавно. Ти къде си учил?

Тото затвори очи и не каза нищо.