Сага за Австралия

— Ето на! — ахна накрая той и размаха една от страниците на лондонския всекидневник. — Преди седем и половина месеца, дами и господа в „Гербът на Купър“, в Камарата на лордовете се е провел разгорещен дебат, по време на който онова старче — Уилям Пит, граф Чатам, е държал — по собствените му думи, най-великата си реч… Ето… „Верни почтени хора.“ Всъщност не, това не го е казал лорд Чатам — уточни господин Тисълтуейт и вдигна грозноватото си лице към Ричард, който, притеснен от заредения пищов, продължаваше да притиска до себе си момченцето. — Това са думи на херцог Ричмънд и те ме развълнуваха дълбоко. Ето какво е казал херцогът: „И да сеете огън и разруха, пак няма да има управия!“ Точно така, няма да има! А сега идват слова, които според мен съдържат една от най-великите философски истини, макар че лордовете само са изхихикали, щом са ги чули: „Никой народ не може да бъде принуден да се подчини на власт, която отказва да приеме.“ — Той спогледа и кимна. — Ето защо и твърдя, че колкото и битки да спечелим, това почти няма да се отрази върху изхода на войната. Стига да устоят, преселниците в Америка няма начин да не победят. — Той сгъна с блеснали очи вестника, пъхна го обратно в джоба си и натика вътре и кавалерийския пищов. — Знаеш ли кое ти пречи, Ричард? Че разбираш прекалено много от оръжие. Какво толкова се уплаши, нямаше да пострада никой тук, нито детето, нито другите — викна гърлено Тисълтуейт и изду устни. — Цял живот съм живял в смрадливата помийна яма, наречена Бристъл, и за да не умра от скука, съм осмивал в памфлетите си някои от тия гнойни циреи — торите, намърдали се във властта, като се почне от квакерите

2

и шейкърите

3

и се стигне до шмекерите. — Господин Тисълтуейт явно реши, че го е казал много остроумно, и покрай тия думи мисълта му се отплесна в друга посока: — Бре, бре, бре! Ей на това му се вика лицемерие! Ах, ти, чудовище ниедно! Ах, ти, лицемерие! Муза на всеки религиозен разколник! А религиозни разколници в Бристъл — дал Бог!

— Я не се изхвърляй толкова, Джем — вметна едва чуто кръчмарят. — Вярно, в Бристъл има колкото щеш разколници, обявили се срещу англиканците, но надали някой от тях ще тръгне да обикаля пивниците! Не си хаби излишно патроните.

— Прав си, много си прав! — съгласи се господин Тисълтуейт и затворил очи, махна с опърпаната триъгълна шапка към своята публика. — Стига да устоят, преселниците в Америка ще победят — повтори той като курдисан. — Който живее в Бристъл, познава хиляди такива преселници — градът бъка от тях. Империята загива, Дик! Това е първата кост, заседнала на гърлото на Англия. Знам им и кътните зъби на преселниците и твърдя, че те ще победят.

Отвън долетя странен зловещ звук — тътен от гневни гласове, а изкривените силуети на минувачите, мяркащи се от време на време през прозорците, бяха изместени от стрелкащите се сенки на хора, хукнали кой накъдето види.

— Бунтовници! — възкликна Ричард и скочи като попарен, след което подаде момченцето на жена си. — Бързо горе, Пег, заедно с Уилям Хенри! И ти върви с тях, мамо! — Той погледна господин Тисълтуейт. — И с двата пищова ли смяташ да стреляш Джем, или ще ми дадеш единия?

— Я по-спокойно! — излезе иззад тезгяха Дик — беше по-висок от почти всички наоколо, бе едър и набит и си приличаше доста със сина си. — В тоя край на Брод Стрийт никога не е имало бунтовници, дори когато въглищарите от Кингзуд се вдигнаха и отвлякоха стария Брикдейл. Или когато моряците се впускат да плячкосват. Каквато и да е тая олелия, при всички положения не е бунт. — Той прекоси помещението и отиде при вратата. — Но нека все пак да видя — добави и се сля с множеството, юрнало се нанякъде.

Последваха го всички в пивницата, включително Ричард и Джем Тисълтуейт, който още не бе извадил от джобовете си кавалерийските пищови.

На калдъръмената улица гъмжеше от народ, наскоро покритите с плочник тротоари също се чернееха от хора, по верандите бяха наизлезли зяпачи. Тримата мъже се понесоха заедно с навалицата към Толзи и към кръстовището на Уайн и Корн Стрийт. Наистина нямаше никакви бунтовници. На улицата се бяха изсипали заможни, неописуемо ядосани господа, които не водеха със себе си жени или деца.

От другата страна на Брод Стрийт, в близост до деловото сърце на града — Общината и тържището, се намираше странноприемница „Белият лъв“, седалище на Дружеството на непреклонните, както се наричаше местният клуб на торите, оказващи безрезервна подкрепа на негово величество Джордж Трети, крал на Великобритания, и готови и да умрат за него. Суматохата бе възникнала заради Американското кафене в съседство. Отпред, на металния пилон, разкрасен с варакосани листа и плетеници, нагло се вееше червено-белият флаг на ивички, който повечето американски колонии използваха за свое знаме, ако флагът на Кънектикът, Вирджиния или някоя друга колония им се стореше неуместен.

— Я по-добре да се върнем в „Гербът на Купър“ и да гледаме от верандата — предложи Дик Морган, който, макар и застанал на пръсти, не виждаше нищо.