Сага за Австралия

Речено-сторено — качиха се по паянтовото стълбище зад тезгяха и надзърнаха през прозорците, надвиснали опасно над Брод Стрийт. Уилям Хенри плачеше в задната стая, а майка му й баба му, притеснени от жалните му стонове, се бяха надвесили над легълцето и се опитваха да го залисат, глухи за олелията навън. Ричард също забрави за суматохата по улицата и изтича при жените.

— Нищо няма да му стане за минута-две — скастри го баща му от предната стая. — Я ела тук, дявол те взел!

Ричард се върна от немай-къде при него и се надвеси през отворения прозорец.

— Божичко, американци! — възкликна той изумен. — Какво правят с ония неща?

Нещата бяха две парцалени чучела, натъпкани доста вещо със слама, а после овъргаляни в катран и пера, над тях се виеше пушек. Виждаха се само главите им, върху които се мъдреха ужасно демодирани, затова пък удобни шапки, с каквито се разхождаха преселниците в Америка. Шапките бяха донесени чак от манифактурата край Мендип Хилс в другия край на Бристъл, а периферията им беше обточена с ширит, та филцът да не се раздърпа, и бе прихваната на три места. Но какво правеше преселникът в Америка веднага щом се сдобиеше с новата шапка? Откачаше периферията и тя падаше така, че плиткото дъно наподобяваше жълтък на пържено на очи яйце! А после й туряше и лента, в която забучваше орлово перо, случваше се да прихване и периферията само откъм едната страна. Оттам и в Бристъл бе плъзнала шегата, че видиш ли човек само с едно почерняло от слънцето ухо, можеш да се обзаложиш, че идва от американските колонии.

Лекият бристълски ветрец разнасяше смрадта от тлеещите по двете чучела на американски преселници пера и парцали, която се сливаше с обичайните за града зловония.

— Какво става, господин Харфорд? — провикна се с цяло гърло Джем Тисълтуейт, съгледал познатото лице на мъж в скъпи дрехи, който лъкатушеше сред навалицата с каруца, натоварена с високи бъчви.

— Ония от Дружеството на непреклонните разправят, че били обесили Джон Ханкок

4 и Джон Адамс5

! — отвърна богатият квакер.

— Виж ти! И само защото генерал Гейдж6 е отказал да ги пусне да си вървят по живо, по здраво след Конкъд

7?

— Не знам, драги ми господин Тисълтуейт — отвърна Джоузеф Харфорд и притеснен да не би и той да бъде осмян по най-безпощаден начин в някой жлъчен памфлет, слезе от наблюдателния си пункт и се сля с множеството.

— Лицемер! — изсумтя тихичко господин Тисълтуейт.

— Сигурно все пак става дума за Самюъл8

, а не за Джон Адамс — вметна заинтригуван Ричард.

— Ако ония от Дружеството на непреклонните смятат да бесят най-богатите бостънски търговци, си прав — наистина става дума не за Джон, а за Самюъл Адамс. Но Джон приказва и пише повече — уточни господин Тисълтуейт.

В град, прехранващ се от мореплаване, не бе кой знае каква философия да се намери човек, който да завърже две въжета на моряшки възел. В миг като с вълшебна пръчка се появиха две такива въжета и тлеещите чучела с човешки ръст увиснаха на пилона пред Американското кафене, където взеха да се въртят лениво на вятъра. След като си изляха гнева, мъжете от Дружеството на непреклонните се скриха зад гостоприемните врати на странноприемница „Белият лъв“, боядисани в синьо, цвета на торите.

— Ах, тия тори! Изпечени негодници! — подметна господин Тисълтуейт и заслиза по стълбите — сега не мислеше за друго, освен за поредната чашка ром.

— Хайде, обирай си крушите, Джем! — подвикна кръчмарят и залости вратата, за да е сигурен, че онзи няма да му досажда повече.

Ричард не бе последвал баща си долу, макар че дългът му повеляваше — сега в книжата на Задругата името му бе вписано надлежно редом с името на Дик. Като ханджия Ричард Морган си бе платил вноската и вече се смяташе за свободен гражданин с право да гласува във втория по големина град в цяла Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, водещ се за графство, обособено от съседните Глостършир и Съмърсетшир. От общо петдесет хиляди жители едва някакви си седем хиляди бяха свободни граждани, получили правото на глас.

— Хваща, ли го? — попита Ричард жена си и се надвеси над легълцето на Уилям Хенри — детето се бе поуспокоило и дори се бе унесло.

— Да, любов моя — отвърна с разтреперани устни Пег и влажните й кафяви очи се напълниха със сълзи. — А сега да се молим, Ричард, дано не изкара шарката. Въпреки че няма температура, каквато имаше Мери. — Тя побутна лекичко мъжа си. — Иди да се поразходиш! Нищо не пречи да се молиш и докато вървиш. Хайде, Ричард, тръгвай! Ако стоиш тук, тате ще се развика.