Сага за Австралия

Бе достатъчно Ричард да погледне в лицето Инсел, за да си го спомни. Млад момък, добродушен и работлив. За жалост Торн го беше взел на мушка — надзирателят го беше налагал два пъти с дебелото въже и момчето и двата пъти бе търпяло безропотно. Всъщност как да възроптае! Опълчеше ли се срещу Торн, щеше да си изгуби работата, нещо, което не можеше да допусне в тия тежки времена. Виж, Ричард не би търпял подобно отношение, макар че той не помнеше случай да е имало опасност да го налагат с въжето. Подобно на Уилям Хенри, и той умееше да избягва телесните наказания, без да се държи като някой презрян подлизурко, освен това беше подготвен майстор, а не какъв да е общ работник. Инсел, клетият, беше идеалната жертва. Но нямаше никаква вина. Просто такъв си беше по характер.

Ричард занесе на ъгловата маса двете чаши с по двеста грама ром и седна. Напоследък поведението му се бе променило, ала никой не смееше да отваря и дума за това. Той се пристрастяваше все повече и повече към рома.

— Как си, Уили? — попита и побутна чашата с рома към пребледнелия господин Инсел.

— Трябваше да дойда — простена момъкът.

— Какво има? — поинтересува се Ричард и зачака пърлещата течност да притъпи болката му.

— Торн! Надушил е, че съм ходил в Акцизното управление.

— Не се и изненадвам, че е надушил, щом си го казал едва ли не на всеки срещнат. А сега се поуспокой! Пийни от рома.

Инсел отпи жадно, преглътна и се оригна, толкова силен бе неразреденият ром на Дик. Спря да трепери. Ричард също си изпи рома и отиде да напълни отново чашите.

— Уволниха ме — подхвана пак Инсел.

— Тогава какво толкова се страхуваш от Торн?

— Ще вземе да ме убие — окото му няма да мигне. Ще ме открие и ще ми види сметката.

Ричард беше на мнение, че е по-вероятно Сийли Тревилиън да убие някого, ако не вижда друг изход, но реши да не спори.

— Къде живееш, Уили?

— В Клифтън. При Кладенеца на Джейкъб.

— И какво общо има Робърт Джоунс с цялата тази история?

— Казах му какво съм чул. Господин Фишър от Акцизното управление прояви интерес и към Джоунс, но смята, че аз съм бил далеч по-важен.

— Така си е. Торн знае ли, че живееш при Кладенеца на Джейкъб?

— Според мен — не.

— А Джоунс?

Най-неочаквано Ричард се сети кой е Джоунс — беше си влечуго, вечно се умилкваше на Торн. Надзирателят определено бе научил именно от него какво е направил Инсел.

— Не съм му споменавал.

— Тогава е излишно да се притесняваш, Уили. Ако нямаш какво да правиш, стой през деня тук. Пивницата „Гербът на Купър“ е последното място, където Торн ще дойде да те търси. Но ако си падаш по рома, ще се наложи да си го плащаш.

Инсел бутна ужасен втората чаша.

— И този ли да платя? — попита той.

— Не, сега аз черпя. Я горе главата, Уили! От опит съм се убедил, че мошениците не са особено умни. Тук си в безопасност.

Дните взеха да се скъсяват, затова и времето, през което Ричард можеше да търси Уилям Хенри, стана по-малко. Първото място, където задължително ходеше, беше полянката край Ейвън, откъдето се покатерваше на свъсените чукари и викаше момчето по име. От горния край на ждрелото цепеше направо през Дърдам Даун и така накрая излизаше на мерата в Клифтън. На път за дома минаваше покрай къщата на Уилям Инсел, но най-често срещаше момъка на пътеката през хълма Брандън. Инсел бързаше, за да не го застигне нощта, въпреки че не смееше да си тръгне от „Гербът на Купър“ преди залез-слънце.

Ричард бе износил още два чифта обуща, ала никой в многолюдния род на Морганови не се и опитваше да го разубеждава и кори — колкото повече обикаляше из околностите на града, толкова по-малко време щеше да му остава да се налива с ром. Брат му Уилям ни в клин, ни в ръкав реши, че тъкмо сега трионите и бичкиите му трябва да се точат по-честичко (бил работел с нова дървесина, докарана чак от Западните Индии, и зъбците бързо се изтъпявали), така Ричард ходеше и на други места освен в Клифтън. Знаеше ли човек? Малчуганът може би се беше залутал и бе стигнал чак в Къколдс Пил, ето защо Ричард си мислеше, че не си пилее съвсем времето, като ходи в дъскорезницата на брат си. Пък и докато поправяше трионите, трябваше да има точно око, затова не биваше да пие ром.

Не плачеше, очите му сякаш бяха пресъхнали. Ромът притъпяваше болката, а това бе болка на надеждата, че все някой ден Уилям Хенри ще се появи на прага. Пак ромът притъпяваше и болката от липсата на надежда.

— И през ум не ми е минавало, че мога да го кажа — сподели веднъж в средата на септември Ричард с братовчеда Джеймс — аптекаря, — но вече започвам да съжалявам, че не сме открили тялото на Уилям Хенри. Ако го бяхме намерили, нямаше да мога да се надявам. А сега все си мисля, че Уилям Хенри е жив, и това само по себе си ме тормози неописуемо: как ли живее момчето ми, щом не иска да се върне при нас? Страдам и от това, че се надявам, и от това, че вече губя надежда.