Сага за Австралия

В шест часа влезе в странноприемница „Хотуелс“ и завари там Дик, който го чакаше, за да му съобщи важната новина.

— Бил е тук, Ричард, отбил се е да обядва. Дошъл е, яхнал кон заедно с някакъв мъж около четирийсетте според госпожа Харис — възрастна дама, която също е била по онова време в странноприемницата, — бил представителен господин. Двамата се погаждали чудесно. През цялото време се смеели и се шегували, сякаш се познават много добре. Тръгнали към скалата Сейнт Винсънт. След около час госпожа Харис и още две жени видели, че мъжът си тръгва сам с коня, изглеждал много зле. Уилям Хенри не бил с него.

Арендаторът на странноприемницата също се навърташе край тях, явно силно притеснен от развоя на събитията. Само това оставаше — да избухне скандал. Тикна в ръцете на Ричард голяма чаша, пълна с минерална вода от странноприемница „Хотуелс“, но не му поиска пари и се дръпна встрани, откъдето продължи да наблюдава.

Без да усеща тръпчивия вкус и вонята на развалени яйца, Ричард изпи на един дъх водата. Трепереше като листо, дрехите му бяха наквасени с пот. Когато извърна очи към баща си, в тях се четеше ужас.

— Хайде — подкани той и без да казва нищо повече, излезе от странноприемницата.

Личеше си, че Уилям Хенри и спътникът му са ходили на мястото, където Ричард бе водил предишния път сина си на излет — тревата беше намачкана, имаше и наръч откъснати маргаритки, които вече бяха повехнали. Бащата и дядото викаха и викаха момченцето по име, ала никой не им отговори, после, изкатериха скалите и огледаха педя по педя всяка долчинка, сипей и пещерка. И там нямаше никого. Отливът вече бе започнал и Ейвън се отдръпваше в ждрелото си.

Дик и не опита да предума сина си да прекратят издирването — чак когато взе да се здрачава, той хвана Ричард за ръката и я дръпна лекичко.

— Хайде да се прибираме в пивницата — настоя по-възрастният мъж. — Утре сутринта ще съберем повечко хора и пак ще дойдем да търсим.

— Той е тук, татко, сигурен съм — изхлипа Ричард.

„Само не отваряй дума за реката! Не му пускай тая муха, че съвсем ще рухне!“

— Щом си сигурен, че е тук, значи утре заранта ще го намерим. Хайде да се прибираме, Ричард!

Закретаха със сетни сили съм Бристъл, без да продумват и дума. Ричард се тресеше от болка, Дик бе вцепенен от ужас.

На вратата на „Гербът на Купър“ висеше табела, че е затворено, въпреки това вътре на маса при тезгяха седяха трима мъже, вперили погледи в ръцете си: братовчедът Джеймс — свещенослужителят, братовчедът Джеймс — аптекарят, и преподобният Причард. Пред тях на масата имаше скицник, захлупен надолу.

— Уилям Хенри! — проплака Ричард. — Къде е Уилям Хенри?

— Седни, Ричард — подкани братовчедът Джеймс — аптекарят. Понеже беше най-възрастен в рода, товареха все него да съобщава лошите новини.

Братовчедът Джеймс — свещеникът, пък винаги беше до него, за да му се притече на помощ, щом той огласеше вестта.

— Казвайте! — изсъска през зъби Ричард.

— Уилям Хенри има един учител по латински, казва се Джордж Парфрай — подхвана с безизразен глас братовчедът Джеймс — аптекарят, и все пак намери сили да го погледне в полуобезумелите очи. — Днес следобед Парфрай се е застрелял. Оставил е това.

Той обърна скицника.

Въпреки пръските кръв веднага си личеше кой е върху рисунката.

„Аз причиних смъртта на Уилям Хенри Морган“ — пишеше там.

Нозете на Ричард се подкосиха, той се преви одве.

— Но това е невъзможно. Невъзможно е! — викна той.

— Явно е възможно, Ричард. Мъжът се е самоубил — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, и коленичи до Ричард, за да го погали по сплъстената коса.

— Само така му се е сторило. Ами ако Уилям Хенри просто му е избягал?

— Силно се съмнявам. От думите на Парфрай излиза… излиза, че той е убил детето. Щом не сте го открили, сигурно го е хвърлил в Бивън.

— Не, не, не! — простена Ричард и захлупил лице върху дланите си, се люшна напред-назад.

— А ти какво ще ни кажеш? — нахвърли се Дик на господин Причард.

Преподобният навлажни устни и пребледня като платно.

— Чух изстрела и открих Парфрай мъртъв, беше си пръснал черепа. Рисунката беше до него. Отидох право при преподобния Морган — кимна той към братовчеда Джеймс — свещенослужителя, — после всички дойдохме тук. Аз такова… не знам как да се изразя, няма как да го предам с думи… о, господин Морган, само да знаете колко съжалявам и колко покрусен съм! Ала Парфрай преподава в „Колстън“ от десет години, изглеждаше свестен човек, децата го обожаваха. Какво лежи в дъното на всичко това, за мен е пълна загадка.

Ричард продължаваше да стои на колене — чуваше гласовете като далечен тътен, който ту се усилва, ту глъхне. Дик разказваше как са ходили до Клифтън, какво се е случило в странноприемница „Хотуелс“, как на закътаната полянка край Ейвън са видели утъпканата трева и откъснатите маргаритки.

— Уилям Хенри сигурно е паднал в реката и се е удавил — предположи господин Причард. — Начинът, по който Парфрай се е изразил, е доста озадачаващ. Излиза, че просто е станал свидетел на смъртта на момчето, а не го е убил.