САКАТИЯТ БОГ

Ефрейтор Класп изостана от Ърб, изравни се със Солтлик в ариергарда и продължи до него.

– Може ли да си кажем някоя дума тихичко?

Той я погледна и примига.

– Аз съм си тих.

– Забелязах го, Солтлик. Така ли е в това отделение?

– В смисъл?

Тя кимна напред.

– Сержант Ърб. С него сте еднакви. Нищо не казвате, не се издавате. Виждаш ли, всички знаехме, че имаше… е, нещо като елитна група. Отделения и няколко тежки. Всички някак си по-близо до Фидлър, още докато беше сержант. По-близо от нас останалите. Знаехме го. Виждахме го. Фидлър, а около него Геслер и Сторми, Балм и Хелиан, Корд и Шард. И Ърб. С Бързия Бен, който наминава от време на време, а после Хедж. И накрая някои от вас, тежките. Шортноус, Мейфлай, Флашуит. Ти. Знам, всичко това бе свързано с Фидлър и тези, които привличаше около себе си. Тези, които избираше.

Солтлик я гледаше все едно е луда.

Класп направи гримаса.

– Виж войниците ми. Погледни Сад. Знаеш ли какво е тя? Проклета вещица от Семк. Семк. Знаеш ли какво прави, когато се подготвя за бой? Все едно. Сам ще видиш, стига да оцелеем в тази пустиня. После Бърнт Роуп, Изгореното въже. Сапьор. Но ме изненада в траншеята. Както и нашият лечител – знаеш ли, веднъж взе, че отиде при Геслер и Сторми – земляци фаларийци, нали? Ние го пратихме. Пратихме Лап Туърл при Гес и Сторми да ги пробва. Да види дали можем да влезем.

– Да влезете ли?

– В онзи елит. Вътрешните, нали? Е, не стигна доникъде. Бяха съвсем дружелюбни и тримата се напоркаха – в Ледер беше. Напиха се зверски и наеха цял бардак курви. Но Лап се опази малко по-трезвен и когато прецени, че е добре, просто взе, че помоли. Помоли ги да ни вкарат. Знаеш ли какво каза Геслер?

Солтлик поклати глава.

– Кучият син го отрече в лицето на Лап. Каза, че не съществувало. Излъга Лап в лицето. Тъй че за нас няма влизане.

Солтлик продължаваше да я гледа съсредоточено. След няколко крачки рече:

– Та защо ми казваш това?

– Ърб е един от най-добрите сержанти, които ни останаха на нас, морската пехота. Знаем го. Всъщност това адски ни изнервя. Напрежението става непоносимо, Солтлик. Не можем и една дума да измъкнем от него. И можеш да го видиш в очите му – адски е разочарован, че го вързаха с нас.

– Добре – рече Солтлик.

Тя го погледна намръщено.

– Какво „добре“?

– Вътре сте, ефрейтор. Ти и войниците ти. Всички сте вътре.

– Наистина ли? Сигурен ли си?

– Вътре сте.

Тя се усмихна. Тръгна отново напред, спря, погледна през рамо и кимна. Той също й кимна в отговор и видя колко лека стана стъпката й. Видя как се наведе към Лап Туърл, двамата си заговориха шепнешком и с жестове, а след малко Сад и Бърн Роуп се доближиха до тях да слушат. Извърнаха се и погледнаха към него.

Той им махна с ръка.

„Нямам търпение да видя Флашуит като чуе това.“

Размърда се неловко. Беше се потил много в палатката и сега грубият плат на долните гащи го жулеше. Почти усещаше как се изприщва. „Мамка му, адски щипе. Няма да е зле утре да си проветря топките.“

Сержантът гледаше сърдито към нея и жестикулираше. Флашуит се намръщи.

Мейфлай я сръга.

– Иска да говори с тебе.

– Защо?

– Има седем въпроса. Откъде да знам? Отивай, принцесо. Идиотът загуби цялото си отделение. Вероятно иска да се опита да го обясни. За да не получи нож в гърба.

– Не бих забила нож в гърба му – рече Флашуит и поклати глава. – Каквото и да е направил.

– Нима?

– Ако ги е убил всичките и ми го каже, просто ще му скърша врата. Нож в гърба е страхливо.

– Не е – възрази Мейфлай. – Подходящо е. Жертвата не заслужава да я погледнеш в очите, когато я убиваш. Жертвата няма защо да знае какво я е довършило, просто трябва да разбере, че е свършило и че Портата на Гуглата я вика.

– Но понякога не улучваш.

– Хайде върви, че се изнервя.

Флашуит изсумтя и тръгна напред към сержант Гонтай. Не беше никак дружелюбно лицето му. Но беше лице, което се запомня, с тая лошотия в него.

– Сержант?

– Не знаеш ли езика на жестовете, войник?

– Кой език? А, оня. Знам го, да. Повечето. Ходом. Спри. Залегни. В атака. Я се еби. Тия неща.

– Един морски пехотинец трябва да може да сглоби цели изречения, Флашуит.

– Тъй ли? Аз съм от тежките, сержант.

– Кажи ми за женчото.

– С ръцете? Не мога, сержант. В смисъл, трябва да пробвам да попитам „Кой женчо?“, а не знам как.

– Скълдет. Говори, войник. С думи – но по-тихо.

– Никога не съм повишавала глас, сержант. Нито веднъж, през целия си живот.

– За Скълдет.

– Какво по-точно?

– Защо е такъв женчо, примерно?

– Той е принц, сержант. От някакво племе в Седем града. Наследникът е всъщност…

– Тогава какво търси тук, в името на Гуглата?

Тя сви рамене.

– Пратили са го да израсне някъде другаде. С нас. Да види широкия свят и прочие.

Гонтай оголи кривите си зъби.

– Но съжалява за това.

– Няма причина да съжалява – отвърна Флашуит. – Засега поне.

– Глезили са го като момиченце значи.

– Предполагам.

– Как е получил това тъпо име тогава?

Флашуит присви очи към сержанта.

– Ще ме прощавате, сержант, но къде бяхте вие с отделението си? В траншеите имам предвид?

Той я изгледа свирепо.

– Какво значение има това?