САКАТИЯТ БОГ

– И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха – разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб – което виждам в очите на другите, – няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.

– Тя няма да говори с теб…

– А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче – защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.

– А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?

– А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване.

– Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!

– И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?

Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.

– Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?

– Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.

– Тогава той е страхливецът!

– Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това – имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.

По-младата жена поклати глава.

– Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.

– Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това – когато всички го направите, – тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.

Хенар Вигълф помнеше деня, в който бе получил първия си кон. Баща му, чието бедро бе натрошено пет години преди това и времето му за езда бе свършило, закуцука до него с тояжката към пасището. От дивите стада по високите планински плата бяха подбрали нов табун и сега двайсет и три великолепни животни обикаляха неспокойно зад стобора.

Слънцето се бе издигнало високо, свиваше сенките под краката му, а вятърът метеше надолу по склоновете, решеше високите треви топъл и изпълнен с упойващите миризми на ранна есен. Хенар беше деветгодишен.

– Ще ме види ли някой? – попита баща си. – Ще ме избере ли някой?

Високият конегледач от Блуроуз го погледна отгоре и тъмните му вежди се вдигнаха.

– Онази нова слугиня е, нали? Онази с циците като дини и големите очи. От брега, а? Пълни главата ти с всякакви глупости.

– Но…

– Няма кон по целия широк свят, Хенар, който с радост да избира ездача си. Няма нито едно животно, копнеещо да служи. Нито едно, което да се радва да го прекършат, да надвият волята му. Да не са по-различни от теб или мен?

– Но кучетата…

– В името на Чернокрилия господар, Хенар, кучетата се учат да бъдат четирикраки роби. Виждал ли си вълк да се усмихва? Повярвай ми, не искаш и да видиш. Никога. Усмихват се точно преди да скочат към гърлото ти. Остави ги кучетата. – Посочи с тояжката. – Тия животни са диви. Живели са в пълна свобода. Е, кой ти харесва?

– Онзи пъстрият, отляво, дето е сам.

Баща му изсумтя.

– Млад жребец. Не е достатъчно силен все още, за да се състезава. Не е лош, Хенар. Но съм… хм, изненадан. Дори оттук едно животно изпъква. Наистина изпъква. Достатъчно голям си, бил си с мен достатъчно също тъй. Мислех, че ще го видиш веднага.

– Видях го, татко.

– Какво има тогава? Не чувстваш ли, че заслужаваш най-добрия кон?

– Не и ако това означава, че ще го прекърша.

А баща му отметна глава и се разсмя. Толкова силно, че сепна табуна.

Спомнил си този миг от младостта си, грамадният воин се усмихна. „Помниш ли онзи ден, татко? Обзалагам се, че го помниш. А ако можеше да ме видиш сега. Да видиш жената, която върви до мен. Почти мога да чуя онзи красив рев на смеха ти.“