САКАТИЯТ БОГ

– Никога не си го познавал. Уискиджак имам предвид. Тъй че просто трябва да ми повярваш, упорито копеле е той. Може би най-упоритото копеле, което е ходило някога по този свят. Тъй че може и да си прав. Той сигурно би могъл да го промени. Ако някой може, той е. – Плесна отново Бейвдикт по гърба. – Даде ми повод за размисъл. Фид никога не го е правил, знаеш ли. Всъщност не мога да си спомня какво изобщо ми е давал. Сега си мисля, че всъщност никога не ми е харесвал.

– Колко жалко. Харесвахте ли Уискиджак?

– Да, бяхме първи приятели. Много имаше за харесване, общо взето. У двама ни. Фид беше особнякът, извън играта, като си помисля.

– А сега Уискиджак язди с мъртвите.

– Трагично, Бейвдикт. Адски срамно.

– И вие го обичахте дълбоко.

– О, да. Да.

– Но Фидлър все още е жив.

– Да…

– А вие никога не сте го харесвал.

– Точно така…

– Всъщност обичате всички мъртви Подпалвачи на мостове.

– Разбира се!

– Просто не и последния останал жив.

Хедж го погледна намръщено и го плесна по главата.

– И защо ли говоря с тебе? Нищо не разбираш!

И отпраши напред да настигне ротата си.

Бейвдикт извади едно шишенце. Порцелан с инкрустирани скъпоценни камъни. Развинти капачката, отпи един пръст, огледа го и го потърка по венците си.

– Да умра ли? – измърмори. – Но аз нямам никакво намерение да умирам. Изобщо.

Джастара ги намери близо до челото на хундрилската колона. Беше впечатляващо как Ханават успяваше да издържа на тази бързина, как газеше упорито напред с всичкото допълнително бреме. Изобщо не беше лесно да си бременна. Първо гаденето, после си гладна непрекъснато, а накрая си голяма и издута като бедерин, докато всичко не свърши с разкъсващата болка. Помнеше първия си път, когато мина през всичко това с толкова блеснали очи и зачервена, само за да загуби проклетото нещо веднага щом излезе.

„Детето направи каквото трябваше да направи, Джастара. Показа ти пътя, който ще познаеш отново и отново. Направи каквото трябваше да направи и се върна в черните води.“

Но други майки не трябваше да минават през всичко това, нали? Едва ли Джастара бе благословена с живот във величие, нали?

„Омъжена за любимия син на Гал обаче, нали? Имаше амбиции, ако не за себе си, то за плода си.“

Амбиции. Тази дума вече висеше като проскубана врана от върха на копие, изгнило, съсухрено валмо пера и изсъхнала кръв.

„Пази се от вдовици. Видя ли как взе Гал при себе си? Какво правят нощем, когато децата заспят? Ханават да внимава, особено каквато е уязвима сега, с дете, готово да се изсипе всеки момент, а съпругът й избяга. Не, добре се вгледай в онзи гилк, вдовице Джастара.“

Има степени на отвращение, при които човек се отдръпва. А след това те се връщат и човек не се отдръпва толкова. А после пак, за трети път, и четвърти, когато ръката се протяга от тъмното, за да погали оголеното бедро, да бръкне под кожите… е, понякога отвращението е като траурно покривало, изведнъж толкова натежало, че не можеш да го носиш повече.

„Хайде, добре се вгледай в нея. Можеш да го видиш в очите й.“

Утешиш ли един отчаян мъж, поемаш отчаянието в себе си. Коя жена не знае това? Пукнатините се разпростират, зашепват във всичко наоколо. Това е проклятието на пияниците и на пристрастените към д’баянг, и на женкарите, и на курвите. Проклятието на мъже, които са покварили млади момчета и момичета – собствените си рожби понякога. Покварили ги завинаги.

Обвинения и доказателство, а след това – същият този срам, както е коленичил в прахта с ръце на очите. Или както е коленичила. И изведнъж цялото отвращение се връща, само че вкусът му вече е познат. Не, повече от познат. Вкусът е интимен.

„Чувствам ли се опетнена? Смея ли да погледна Ханават в очите?“ Въпросът я задържа на десетина крачки зад жената на Гал. „Моята свекърва. О, да, вижте Джастара сега. Но забравяте, тя изгуби мъжа, когото обичаше. Тя също бе наранена. Може би дори отчаяна. Разбира се, не можеше да го покаже, не можеше да се потопи в това, защото макар да не може да бъде повече жена, остава си майка.“

„А аз? А моята болка? Ръцете й са грешните ръце, но прегръдката й все още е топла и силна. Рамото му е попило сълзите ми. Какво да направя?“

Тъй че се задържа назад, а другите я гледаха. И си шепнеха.

– Куражът я е оставил – промърмори Шелемаса.

Ханават въздъхна.

– Може би утре.

– Не знам какво мисли, че може да каже – отвърна по-младата жена. – За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.

Ханават я погледна.

– Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.

Шелемаса се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.

– Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…