САКАТИЯТ БОГ

– Ами не сте могли да го видите, явно. Скълдет. Той скача високо, видите ли. Беше единственият, който режеше гърлата на На’Рук. Високо скача, както казах. Виждате ли ония осем щръбки на лявата му китка?

– Изгорените?

– Да. За всеки На’Рук, на който лично е прерязал гърлото.

Гонтай изсумтя.

– И лъжец при това. Точно както си мислех.

– Но той изобщо не ги броеше, сержант. Никога не го прави. Ние видяхме, че оправи осем. Онези, които изобщо го видяха, искам да кажа. Говорихме за това, сравнявахме и прочие. Осем. Тъй че му казахме и той си изгори белезите на китката. Когато го попитахме колко е разпрал, каза, че не знае. Ние пък не можахме да се разберем за бройката. Доста повече от осем обаче. Но след като го видяхме как се изгаря решихме да не му казваме колко са. Щеше целият да е изгорял, нали? А какъвто е хубавичък, щеше да е срамота.

Замълча да си поеме дъх. Беше си счупила някъде към три ребра в боя, тъй че от говоренето болеше. Повече от дишането, от което болеше достатъчно лошо. Говоренето беше по-лошо. Това бяха най-многото думи, които бе изговорила от битката насам.

– Дроуфърст и Мейфлай – рече Гонтай. – И ти. Всички сте тежки.

– Да, сержант.

– Връщай се в строя, Флашуит.

Тя му се усмихна широко, което сякаш го стъписа, и изостана покрай едноръкия ефрейтор Риб – който я изгледа малко подозрително, – после до Дроуфърст и Скълдет, докато отново не се озова до Мейфлай.

– Е?

– Сбърка – отвърна Флашуит с дълбоко задоволство.

– За кое?

– Ха. Зададе ми само шест въпроса.

Гонтай отново хвърляше злобни погледи назад към отделението си.

– Сега пък какво иска? – зачуди се Мейфлай.

И тогава сержантът посочи Скълдет.

– Ако ми пратиш още една целувчица, войник, ще ти увия червата около проклетия ти от Гуглата врат!

– Ох – изпъшка Флашуит.

Мейфлай кимна.

– Принцът винаги е улучвал досега, нали?

Хедж чу неистовия смях зад себе си и въздъхна тежко.

– Чуй това, Бейвдикт! Фид ги разпердушини, и още как. Знаех си аз!

Ледерийският алхимик дръпна отново повода на воловете.

– Уви, командире, не разбирам какво имате предвид.

– Бас държа, че им пробута стария лаф за „ходещите мъртъвци“. Пранги сече тоя. Имаше една нощ, виждаш ли, когато Дужек Едноръкия дойде лично в лагера на Подпалвачите на мостове. Работехме на Пейл тогава, тунелите – никога в живота си не съм местил толкова камънаци. Тъй че влезе и ни каза това, което вече знаехме. – Хедж смъкна опърлената си кожена шапка и се почеса по гладко обръснатия череп. – Че сме ходещи мъртъвци. После се разкара. Остави ни да мислим какво да направим по въпроса.

– И какво направихте?

Хедж отново нахлузи шапката си.

– Ами, повечето от нас, ъъ, умряхме. Преди изобщо да имаме шанс. Но Уискиджак, той не можеше да остави тая работа така. И Бързия Бен, и Калам, богове, те просто искаха да почнат да убиват. Няма какво да губиш, щом вече си ходещ мъртвец.

– Искрено признавам, командире, че не ми харесва много да бъда описван така.

– Изстинаха ли ти петалата?

– Винаги съм харесвал остроумието ви, сър – каза Бейвдикт. – Но изстинали петали не е точно това, което искам, ако ме разбирате.

– Стегни се тогава. Освен това какво има да казва Фид на неговите Ловци на кости си е негова работа. Нищо общо няма с нас, Подпалвачите на мостове.

– Вероятно защото Подпалвачите на мостове са ходещи мъртъвци още от, ъъ, Пейл.

Хедж го плесна по гърба.

– Точно така. Не е като да е някакъв недостъпен клуб, нали?

– Сър – плахо попита Бейвдикт, – не се ли оплаквахте днес следобед как старият ви приятел ви е обърнал гръб? Че се чувствате като прокажен…

– Нещата са по-лесни, когато си мъртъв. В смисъл, за него. Може да ме скъта на някоя лавица в черепа си и да ме остави там. – Хедж махна небрежно с ръка. – Разбирам го. Винаги съм го разбирал. Просто не ми харесва. Чувствам се обиден. Искам да кажа, върнах се. Всеки може да го види. Фид би трябвало да е щастлив. А Бързия Бен… е, видя го какво направи в битката, преди да духне. На Тайсхрен ни се направи. Следващия път като се срещнем, хубаво ще си поприказваме с него.

– Исках да кажа, сър, че Фидлър всъщност се е доближил до вас, ако наистина е говорил на войниците си, че са ходещи мъртъвци.

– Би могъл и така да си го помислиш – отвърна Хедж. – Но ще сбъркаш. Когато си мъртъв, Бейвдикт, нямаш братя. Нищо не ви държи заедно вече, поне доколкото аз съм видял. Да, мъртвите Мостоваци всички са заедно, но това са просто стари спомени, които са ги оковали един към друг. Просто едно призрачно ехо от времето, когато бяха живи. Казвам ти, алхимик, продължавай да правиш всичко каквото можеш, за да останеш жив колкото може по-дълго. Защото мъртвите нямат приятели.

Бейвдикт въздъхна.

– Искрено се надявам да не сте прав, командире. Не казахте ли, че Владението на смъртта се е променило – че самият Жътвар е предал Неживия трон? И че този Уискиджак…