САКАТИЯТ БОГ

Пити се измъкна със залитане и плувнала в кръв. Ослепително бялата ивица на брега я стъписа, наклони се и се разтърси пред очите й. Тя падна на колене, а след това на една страна. Пусна меча си, но дръжката се задържа в пръстите й още миг, преди да ги отвори с хлип. С другата си ръка смъкна шлема си. Ударът на меча бе оставил жлеб през очуканото желязо. Кичури прогизнала от кръв коса и туфи подплата запълваха пукнатината.

Легна по гръб. Ужасният грохот на битката заглъхна. Небето се завъртя. Раздрани късове светлина се зареяха в сумрака. „Ах, Брев. Той ни предупреди. По своя си начин ни предупреди. Крачеше напред-назад, вадеше и прибираше, и вадеше онзи проклет меч. Отново и отново.“

„Можеш да мислиш за това, което предстои. Можеш да се опитваш да си го представиш в ума си. Това, което правеха воините. В което влизаха войниците. Но това не те подготвя. Изобщо.“

Писъците вече изглеждаха далечни. Напорът и ужасният трясък, зейналата паст на пробива – гмеж от оръжия, копия и мечове, ножове и брадви, и единственото, което правеше онази уста, бе да дъвче хора на кървави късове, железните зъби трещяха и стържеха – гладът й бе ненаситен.

„Докато има още хора, които да бъдат натикани вътре.“

Беше мокра от пот и долнището я жулеше под мишниците. Можеше да надуши собствената си воня.

„А ние се нарекохме капитани, нали, Брев? Биваше ни да раздаваме заповеди. Биваше ни да се перчим и да се правим на важни. Там с принца. С неговото ядро елитни бойци, които той вече нарича своята Стража. Ти и аз, Бревити, бяхме офицери.“

„В армия на глупци.“

Кръв се стичаше топла в ушите й, първо в лявото, после – в дясното. Други звуци се давеха в пороя. „Океанът ли е това, което чувам? Океан от кръв? Това ли е, питам се, последното, което ще чуя? Скъпи мой океане, повикай душата ми. Искам отново да плувам във водите. Дай ми отново да плувам във водите ти.“

Нещо разтърси пясъците под нея. „Не, няма да спрат. Искат да преминат. Точно както каза той.“

Не беше никакъв капитан. Изобщо не знаеше какво значи да си истински капитан. От онзи първи миг, когато се отвори разломът, когато светлината изригна като огнен език и всички онези гласове отвъд преградата връхлетяха…

Видя как Йедан Дериг тръгна надолу към пробива. Стражата му се беше развърнала, като водачи на отделения в предната линия на ледерийските доброволци. И Уидал, който бързо тръгна нагоре по раздрания склон към леса. „Вест за кралицата на Карканас: битката започва.“

Погледът й се върна към пробива. „Лепваш наемниците във фронта, където няма място за отстъпление, освен през по-верните ти войници. Те са там за бъдещата плячка. Но плячката никога не може да задържи мъж или жена, не за дълго, не и когато всичко се разпадне. Тези ледерийски островитяни – те са моите хора. Моите.“

Вдигна меча си и затича към първата висока рампа. Никога не се беше чувствала добре с това оръжие в ръка. Плашеше я всъщност. Ужасяваше се да не се прониже сама на него толкова, колкото от стрелващото се към нея копие на озъбения насреща враг. Къде беше Бревити? Някъде в суматохата – „ние сме като разритано гнездо термити“.

Някой ридаеше – майка, чието дете току-що се е изтръгнало от прегръдката й, току-що е изчезнало в гъмжилото с меч и щит, копие или пика. „Това е сцена на света. На всеки свят. От другата страна на бариерата някоя майка пищи от страх, изгубила от погледа си скъпата си рожба.“ Олюля се, коленичи и повърна върху натрошените кости по брега. Закашля се, изплю и усети вътре в себе си странна празнота, която разцъфна навън, докато мозъкът й сякаш вече не бе задържан за нищо и се зарея освободен от тялото й.

Чу оглушителен рев. Звук на битка… не, никога не беше чувала нещо такова. Бягството от брега в Ледер изобщо не беше като това. Тогава гласовете и волята бяха дошли от болка и страх, обагрени бяха с отчаян, умолителен тон. Срещу желязната дисциплина на Йедан Дериг и елитните му бойци жалкият враг не бе имал никакъв шанс.

Това беше друго. Звукът, който изригна от пробива, сам по себе си бе достатъчен, за да изтласка защитниците на стъпка назад. Триумф и ярост – бяха пробили! Най-сетне пробили! И омразният враг нямаше да ги спре, нямаше да ги забави дори. Докато пълчищата на другарите им воини ги тласкаха отзад, докато върховете на копията се снишаваха и забиваха напред, Тайст Лиосан се изливаха през раната между двата свята.

Пити с усилие се изправи отново на крака, с усилие тръгна напред. Все още се рееше сякаш във въздуха, но зрението й бе станало невероятно остро. Видя как предната линия на ледериите се надигна във въздуха, видя как главите им се отметнаха, с широко отворени усти. Вдигнати на копията на врага.

Мечът се изхлъзна от ръката й. Изтръпнала и объркана, тя се наведе да го вземе. Някой я блъсна и я събори. Тя се закашля, задавена от праха и пясъка. Къде беше мечът й? Ето там. Пропълзя към него. По дръжката бе полепнал пясък. Пити я стисна. Погледна към пробива.

Линията на ледериите някак се бе задържала. Биеха се и задържаха лиосаните на склона на рампата.