САКАТИЯТ БОГ

„Един ден, татко, ще я доведа при тебе. Тази дива, свободна жена. Ще стъпим на дългия бял път, ще тръгнем между дърветата – трябва вече да са големи – и ще влезем през портата на имението.“

„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете – като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“

„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила – не обратното – това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“

„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“

„Ще е най-сладкият звук на света. Гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“

„Татко, наистина ми липсваш.“

Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.

– Благословен да е Брис Бедикт – промълви тя.

Хенар кимна и отвърна:

– Подозирам сантиментална черта в командира си.

– Радвай се на това. Аз се радвам.

– Беше… неочаквано.

– Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…

– Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.

Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.

– Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар – мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.

– Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.

– О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.

Той се усмихна. „Вързана. Ха.“

– Хенар.

– Да?

– Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.

Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.

– Ще умрем – каза тя. – Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.

– Има го този риск.

– Не е честно.

– Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…

– Какво?!

– Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?

– Точно каквото му трябва на едно дете.

– Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше – това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. – Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: – Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й – макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.

Лостара въздъхна.

– Какво стана с нея?

– Доколкото знам, все още е там, в селското ни имение.

– Сърцето ли се опитваш да ми разбиеш, Хенар?

Той поклати глава.

– Баща ми се справяше със системата по най-добрия възможен начин и не беше лош с Длъжниците си. Около година преди да замина да се обучавам с Пиконосците „Цици като дини с големи очи“ се омъжи за сина на един от конярите ни. Последният ми спомен за нея е с ей такъв издут корем и циците – още по-големи.

– Отказала се е от своя мъж от морето значи. Е, сигурно е било разумно, предполагам. Част от израстването.

Хенар я погледна, след което отново извърна очи към каменистия пейзаж.

– Мисля си за нея от време на време. – След това се ухили. – Дори съм си фантазирал за нея понякога, да, както правят младежите. – Усмивката му повехна. – Но най-вече я виждам как седи на ръба на леглото, разказва и маха с ръце, и очите й стават по-широки, а в онова легло е собственото й дете. Момче. Което ще сънува сладки сънища. А когато фенерът угасне, когато застане до вратата на стаята му, тогава сълзите потичат по бузите й. И си спомня за един млад мъж на брега на морето. – Дъхът на Лостара се бе променил някак и лицето й бе скрито от погледа му. – Мила?

Отговорът й бе приглушен.

– Няма нищо. Хенар, непрекъснато ме изненадваш.

– Ще преживеем това, Лостара Юил – промълви той. – И един ден ще те поведа за ръка до бащината ми къща. И ще го видим, застанал там и ни чака. И той ще се смее.

Тя вдигна глава и изтри сълзите си.

– Ще се смее ли?

– Има наслади на този свят, Лостара Юил, които не може да се опишат с думи.

„Чух някога една такава наслада. И ще я чуя отново. Ще я чуя.“