САКАТИЯТ БОГ

Беше видял картата. Знаеше какво лежи напред. „Само невъзможното. Без вода никога няма да излезем от тази пустиня. Без вода всички нейни планове умират тук. И боговете ще връхлетят като чакали, а тогава Древните богове ще се намесят и ще се лее кръв.“

„Сакатия бог ще страда ужасно – всичките болки и терзания, които е познал досега, ще са само встъпление. Ще се хранят с агонията му и ще се хранят дълго, много дълго.“

„Твоята агония, Паднал. Ти си в Драконовата колода. Твоят дом е осветен. Ако се провалим, това решение ще се окаже най-тежката ти грешка. Ще те заклещи тук. Ще превърне страданието ти в свято писание – о, мнозина ще се стекат към теб. Никой не обича да страда в самота и никой не обича да страда без причина. Ще отвърнеш и на едните, и на другите и ще ги превърнеш в болест. На тялото, на духа. Докато изтезанието на душата ти продължава и продължава.“

„Никога не казах, че те харесвам, Паднал. Но и ти никога не каза, че съм длъжен. Нито на мен, нито на адюнктата, нито на никого. Просто ни помоли да направим каквото е правилно. Казахме «да». И свърши. Но не забравяй, ние сме смъртни и в тази предстояща война сме крехки – сред всички играчи ние сме най-уязвимите.“

„Може би така подобава. Може би е най-правилно точно ние да сме тези, които да вдигнат знамето ти, Паднал. А невежи историци ще пишат за нас, под маската на знание. Ще разсъждават за нашата цел – нещата, които сме се стремили да направим. Ще обръщат всяка канара, всеки надгробен камък, за да търсят мотивите ни. Да търсят податки за амбиция.“

„Ще съчинят «Книга на мъртвите».“

„И ще разсъждават за нейната значимост. Под маската на знание – но всъщност какво ще знаят? За всеки от нас? От това разстояние, от това студено, студено разстояние – човек трябва да примижи. Да се вгледа упорито.“

„Защото сме незначителни на земята.“

„Толкова… нищожни.“

Децата винаги го караха да се чувства неловко. Възможности за избор, които е изоставил, за бъдеще, което отдавна е предал. И изпитваше угризения, щом ги погледнеше. „Бяха престъпления по необходимост, всеки път, когато обръщах гръб. Всеки път, когато го правехме всички. Уискиджак, помниш ли как веднъж стояхме на бастионите на Твърдината на Мок? Ласийн тъкмо беше излязла от… сенките. Имаше едно дете, син на някакъв търговец. Беше смел. Ти му каза нещо, Уискиджак. Някакъв съвет. Какъв беше? Не мога да си спомня. Дори не знам защо изобщо си спомням това.“

Очите на майките бяха впити в децата, тяхното наследство, и щяха да се вкопчат в тях като нокти, ако можеха. „Но пропастите вече са зейнали и децата пристъпват към тях, за да запълнят онова, което е изгубено. А майките си казват, че стига, че трябва да стига.“

„Точно както аз ти казвам сега, Паднал: каквото и да успеем да направим, ще трябва да стигне. Ще допишем тази книга докрай, така или иначе.“

„И още нещо. Нещо, което осъзнах едва днес, когато неволно се озърнах и я видях, застанала там, малко преди да даде сигнал за началото на този марш. От самото начало сме живели приказката за адюнктата. Първо беше Лорн, още в Даруджистан. А сега е Тавори Паран.“

„Адюнктата никога не стои в центъра. Тя стои отстрани. Винаги. Истината е точно там, в титлата й – която тя никога няма да изостави. Тъй че какво означава тя? Ах, Паднал, означава това: тя ще направи каквото трябва да направи, но твоят живот не е в ръцете й.“

„Вече го разбирам.“

„Паднал, твоят живот е в ръцете на един убиец от малазанските морски пехотинци и тежки.“

„Твоят живот е в моите ръце.“

„И скоро тя ще ни отпрати по пътя ни.“

„В тази Малазанска книга на мъртвите, в тази Книга на падналите, историците ще пишат за нашето страдание и ще говорят за него като за страданието на онези, които са служили на Сакатия бог. Като за нещо… подобаващо. И при целия ни уж фанатизъм ще пренебрегнат всичко, което бяхме, и ще мислят само за онова, което сме постигнали. Или не сме успели да постигнем.“

„И с това ще пропуснат целия шибан смисъл.“

„Паднал, всички ние сме твои деца.“

12.

Дойде вест и аз най-сетне се надигнах от пепелта, и погледнах малкото свои деца, които бяха устояли. Трона на Сенките вече го нямаше и от сумрака излитаха дракони, изпълваха въздуха с викове на гняв и безсилие.

Тогава разбрах, че го е направил. Беше ги измамил всички, но на каква цена? Гледах грамадите трупове, чудовищна ватерлиния на този прокълнат бряг. Потоци кръв течаха надолу по склона, над който се изливаше прошарена с пурпур светлина там, където всички рани все още зееха. Прииждаше нова вълна. Не можехме да задържим.

В онзи миг на най-дълбоко отчаяние от леса излязоха три фигури. Извърнах лицето си към тях и от опустошената ми душа се роди лъч надежда.

Откъс

Единадесета книга „Трон, скиптър и корона“

Харат Хълма (Коралов залеж)