САКАТИЯТ БОГ

– Преди да стигна до високата позиция на неизтощима мастурбация, каквато е септарх на Демидрек от Великия храм – говореше Банашар, – трябваше да спазвам същите ритуали като всеки друг. И един от тези ритуали беше да съветвам простолюдието – кой знае защо изобщо ще търсят жрец на Червея на Есента, но пък истината е, че реалната и основна функция на жреците от всякакви цветове е просто да изслушват литания от стонове, страхове и изповеди, всичко това за укрепването на нечия душа – така и не разбрах на чия точно душа, но все едно. – Той замълча. – Всъщност слушате ли ме, адюнкта.

– Изглежда, нямам голям избор – отвърна тя.

Стъклената пустиня се простираше пред тях. Малък флангови отряд – съгледвачи, предположи той – се придвижваше вляво и северно пред авангарда, пеша като всички останали. Но точно пред Банашар и адюнктата нямаше нищо освен пресечен терен, осеян с кристали под призрачно небе.

Бившият жрец сви рамене.

– Е, това ако не е интересен обрат. Благословена жено, ще чуеш ли приказките ми за смъртната злочестина? Ще ми дадеш ли съвет?

Погледът, който му хвърли, беше неразгадаем и миг по-късно му хрумна, че толкова по-добре.

Банашар се покашля.

– Понякога някой от тях се оплакваше. От мен. Или по-скоро от нас, лицемерно набожните говна в тия нелепи халати и какво ли още не. Знаеш ли за какво най-много се дразнеха? Ще ти кажа. За любовта. За това.

Втори поглед, още по-кратък от първия.

Той кимна.

– Точно така. Питаха: „Ти, жрецо – да, ти, с тази, ръка под одеждите, какво в името на Гуглата знаеш ти за любовта? И по-важното, какво знаеш ти за романтиката

?“ Виждате ли, повечето хора рано или късно започват да хленчат за връзките си. Повече, отколкото да си беден, сакат или болен, повече от всяка друга тема, която може да си представи човек. Любовници, съпрузи, съпруги, непознати, сестри – безкрайни изповеди и желания, и измени, и всичко останало. Точно затова рано или късно въпросът възникваше – това, че сме жреци, ни измъкваше от цялата бъркотия. Едва ли е силна позиция, от която да ръсиш празни баналности, минаващи за съвет. Следите ли мисълта ми дотук, адюнкта.

– Нищо ли нямаш за пиене, Банашар?

Той изрита грозд кристали – очакваше да се счупят, но уви. Изруга от болка и изкуцука няколко крачки.

– Какво знаех за романтиката? Нищо. Но след достатъчно години слушане на всички възможни твърдения по темата нещата, ъъ, по някое време започват да ти се изясняват.

– Нима?

– Да, адюнкта. Да изложа ли теорията си за любовта и романтиката?

– Бих предпочела да…

– Всъщност е математическо упражнение. Романтиката е преодоляване на възможности с цел постигането на онази неуловима цел, наречена любов. Ето, виждате ли? Обзалагам се, че очаквахте да продължавам и продължавам, нали? Но ми омръзна. Писна ми да обсъждам любовта и романтиката.

– Липсва му нещо на описанието ти, Банашар.

– Липсва му всичко, адюнкта. Всичко, което обърква и размътва, което прави мътно онова, което всъщност е едновременно просто и тъпо изящно. Или изящно тъпо, според отношението ви към темата.

Продължиха напред и дълго време никой не проговори. Дрънченето и пъшкането от колоната зад тях бе непрестанно, но освен по някой изригнал самотен смях далече назад нямаше никакви мръсни песни и подвиквания, никакви гръмки шеги или препирни. Макар адюнктата да беше наложила неумолима крачка, Банашар знаеше, че тези войници са достатъчно калени и че изобщо не мислят за това. Тишината беше изнервяща.

„Пустиня имаме да преминем. Студено е и изобщо не е толкова тъмно, колкото би трябвало да е. И онова чуждо сияние ни нашепва отгоре. Ако се вслушам внимателно, мога да чуя думи. Сипят се отгоре. На всички езици на света – но не на този свят, разбира се. Друг някой, където лица се вдигат с надежда към небесата. «Там ли сте?», питат. А небето не отвръща.“

„Докато тук ние вървим. Тук поглеждам нагоре и питам: «Там ли сте?», и гласовете се спускат. «Да. Тук сме. Просто… посегни.»“

– Бях трезвен жрец някога – каза той. – Сериозен. Слушах. Съветвах.

По някое време тя го погледна, но не каза нищо.

Фидлър погледна надясно. На юг, на четирийсет крачки напред, челото на колоната. Адюнктата. Жрецът до нея. Двама Юмруци зад тях.

Осем хундрилски младоци вървяха с Фидлър, измъкнали се изпод полите на майките си. Бяха го забелязали, че върви сам, и се бяха приближили. Любопитни може би. Или очакваха, че прави нещо, което може да е важно. Да разузнава, да пази фланга.

Не ги отпрати. Твърде много от тях имаха онзи объркан, обнадежден поглед в очите. Мъртви бащи, братя, майки, сестри. Огромни липси, през които виеха ветрове. Сега се бяха скупчили от двете му страни все едно, че той бе самата колона.

Фидлър мълчеше – а те бяха подели това мълчание все едно, че щеше да ги направи по-големи – тъй че единствените звуци бяха от камъните, мърдащи под краката им, скърцането на мокасини, тупането на ботушите. И стърженето на колоната.