САКАТИЯТ БОГ

Тя бутна меха в ръцете на жената.

– Когато се събуди, ще е жаден.

Видя обидата на лицето й, но не можеше да направи нищо, освен да й обърне гръб и отново да впие поглед в разлома. „Не ти провали мен – искаше й се да й каже. – Аз провалих теб.“ Но вече бе сама и беше късно.

„Братко, там долу ли си? Не мога да те видя. Стоиш ли отново изпълнен с триумф? Не мога да те видя.“

„Мога да видя само какво направи. Вчера. Преди хиляда години. Преди един дъх. Когато на Брега останат само призраци, те ще пеят в твоя възхвала. Ще те превърнат в легенда, която никой жив никога няма да чуе – богове, самото време сигурно гъмжи от такива легенди, завинаги изгубени и все пак нашепвани вечно от ветровете.“

„А ако точно това е истинската мярка за време? Всичко онова, което мъртвите са видели, всичко онова, за което само те могат да говорят, въпреки че никой смъртен живот никога няма да ги чуе? Всички онези истории, изгубени завинаги.“

„Чудно ли е изобщо, че не можем да проумеем отминалите векове? Че единственото, което можем да разберем, е вкопченото в собствения ни живот и онова, което чака на ръка разстояние? За всичко друго сме прокълнати със слепота и глухота.“

И тъй, понеже не знаеше какво друго да направи, Ян Товис се пресегна в ума си – към онзи миг от предния ден, или преди един дъх, или в самата зора на времето, когато видя брат си да повежда щурм срещу центъра на лиосаните. А мечът му Хуст зави жаден за смърт и с този глас призова дракон.

Тя стегна каишките на шлема си и извади меча си. При разлома лиосаните се изливаха като пяна от раната и Ян Товис видя, че нейните шейки се огъват. Навсякъде – освен в центъра, където брат й със сеч си пробиваше път напред, и всички врагове, отстъпващи в ужас пред него, се движеха два пъти по-бавно. Все едно сечеше тръстика, толкова съпротива му оказваха. А воините шейки го следваха и тя виждаше ясно как убийственият му гняв ги заразява, издига ги до състояние на неудържима бойна ярост.

На единия фланг две ледерийски роти натиснаха напред, за да подкрепят хората й, и тя видя как бойната линия се стегна, видя как запънаха крака в пясъка и задържаха.

Отправи се към другия фланг, почти тичаше. Малко по-бързо и щеше да събуди паника в тези, които я гледаха. Но колкото повече се забавеше, толкова по-близо щеше да е флангът до разпадане и толкова повече от народа й щяха да загинат под атаката на Лиосан. Сърцето й тътнеше.

Нахлу в гъстата гмеж и вече викаше, пробиваше си път напред. Бойците й я срещаха с подивели от страх погледи, очите им вече се впиваха в нея с надежда.

Но само надежда не стигаше. Имаха нужда от повече.

Вдигна меча си и се превърна в кралицата, тръгнала на бран. С развихрената в нея бойна страст, с тази единствена необходимост, трупана поколение след поколение, с този нектар на сила, надигащ се в нея и отнемащ думите в гласа й, оставяйки само свирепия крясък, който караше всички наоколо да потръпват и да зяпнат изумени.

Дълбоко в ума й капка хладно съзнание наблюдаваше сцената с иронична полуусмивка. „Чуваш ли ме, братко? Тук, вляво от теб? Кимаш ли доволен? Усещаш ли как посяга кръвта ми, за да се слее с твоята? Владетелите на шейките, които отново се сражават на Брега.“

„О, никога не сме били по-жалки, отколкото сме в този момент, Йедан. Жалки в ориста си, пленени в ролите си, в мястото си в нещата. Родени бяхме за тази сцена. Всякаква свобода беше лъжа. Ужасна, разбиваща сърцето лъжа.“

Враговете изведнъж изникнаха пред нея. Тя ги посрещна с усмивка, а след това мечът й засече.

Народът й от двете й страни стегна редиците и се понесе напред. Сражаваха се с кралицата си – не можеха да я оставят сама, не можеха да я напуснат, не и сега, и това, което завладя живота им в този миг, бе нещо буйно и огромно, пробуден настръхнал левиатан. Отвърнаха на удара, спряха настъпа на лиосаните и натиснаха напред.

От раната като кръв изригна светлина.

Йедан и неговият клин от бойци на шейките изчезнаха във връхлетялата вълна.

Видя как воините зад брат й полетяха назад и западаха като парцалени кукли, пометени от ураган. Оръжията изхвърчаха от ръцете им, шлемове се разлетяха, ръце и крака се мятаха безпомощно. Падаха в краката на събратята си, които държаха центъра на бойната линия, докато тя се огъваше пред фучащия вятър, изригнал от раната.

В свирепата буря Йедан изведнъж остана сам.

Кръвта се смрази в жилите на Ян Товис. „Дъх на дракон…“

В разлома надвисна огромна фигура, изпълни го, а след това от огнената светлина напред се изпъна глава на влечуго, с разтворени в яростен съсък челюсти. Спусна се надолу към брат й.

Ян изкрещя.

Чу как челюстите изтрещяха в земята като божий юмрук… и разбра, че Йедан вече го няма там. Собственият й глас вече цепеше въздуха и тя засече напред, едва виждаше тези, които посичаше.

Безумен смях… „Хуст! Оживял!“

Проби напред, олюля се и видя…