САКАТИЯТ БОГ

Времето беше станало безсмислено. Светът се търкаляше като вълни напред и назад, окъпан в кръв. Ян Товис се сражаваше със своя народ. Не отстъпваше на брат си в яростта, ако не в умението. Можеше да сече лиосани, докато мускулите на ръката й най-сетне не се предадат, и тогава се отдръпваше назад, повлякла меча след себе си. Докато не й причернееше и тогава тя залиташе, гърдите й крещяха за въздух миг преди да потъне в безсъзнание, но по някакъв начин всеки път успяваше да се изправи, пробиваше си път през гъстата гмеж, залиташе и се препъваше сред телата на ранени и издъхващи. А след това се озоваваше на колене, защото следващата стъпка изведнъж се оказваше невъзможна и навсякъде около нея кипеше непрестанният прилив и отлив, размътени фигури се движеха от тяло на тяло и въздухът бе изпълнен с ужасяващи крясъци от болка, с виковете на резачите и носачите, с грохота на безкрайната и вечна битка. Толкова много разбираше вече. За света. За борбата за оцеляване в света. Във всеки свят. Но не можеше да намери думи за всичко това. Откровенията бяха неизразими, твърде необятни, за да ги овладее разумът. Искаше й се да плаче, но сълзите отдавна бяха свършили и единственото ценно, което все още можеше да се намери, бе следващият дъх, който си поемаше, и този след него. Всеки от тях я стъписваше с дара си.

Посегна с разтреперана ръка и изтри кръвта и мръсотията от лицето си. Някаква сянка премина над нея, тя вдигна глава и видя още един прелетял ниско дракон… но не се спусна към пробива този път, извиси се нагоре и сякаш замръзна за миг зад пелената на Светлопада, преди да се понесе назад и да изчезне в ослепителния блясък.

Облекчението дойде така замайващо бързо, че тя се смъкна на колене. Някой се озова до нея и отпусна ръка на гърба й.

– Ваше величество. Вода. Пийте.

Ян Товис вдигна глава. Лицето бе познато само доколкото беше виждала тази жена многократно в тълпата, биеше се с андийска пика. Благодарна и жегната в същото време от чувството за вина, тя кимна и взе меха.

– Изгубили са волята си, ваше величество. Отново. От шока е.

„От шока, да.“

„Половината ми хора са мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият. Също толкова ледерии. А брат ми стои невъзмутимо, все едно че всичко върви по план. Все едно че е доволен от упоритото ни безумство, от това, което направи от всички ни.“

„Ковачът ще огъне желязото под волята си. Ковачът не плаче, когато желязото се бори и съпротивлява, когато се стреми да намери собствената си форма, собствената си истина. Кове меча, докато не набие в него нова истина. Остра и убийствена.“

– Ваше величество, последната кръв е разбита. Аз… видях души, затворени вътре… разпадаха се. Ваше величество… видях как пищят, но не чух нищо.

Ян Товис се надигна. Беше ред вече тя да предложи утеха, но бе забравила как.

– Изгубените вътре, войник, вечно ще са на Брега. Има… по-лоши места, където да си.

Ако можеше, щеше да потръпне от собствения си тон. Толкова безжизнен и студен.

Въпреки това усети как нещо като воля се върна в младата жена. Макар да изглеждаше невъзможно. „Йедан, какво направи от моя народ?“

Преди колко време бе започнало това? В място, където дните не можеха да се отмерват, където единственият ритъм бе вълната и пороят от виещи фигури, този прилив, кипящ в сърцето на мрака, нямаше отговор на този най-прост въпрос. Вдигна меха, пи жадно, а след това със страх и неверие отново се взря в Светлопада.

И в раната, където последните живи все още лиосани от тази страна падаха под мечовете на шейките и андийските пики. Брат й беше там долу. Беше там долу сякаш от цяла вечност, докато частите се оттегляха и други залитаха напред да ги сменят, докато воините от неговата Стража падаха един след друг, докато ветерани от първата битка пристъпваха в челото на мястото им и също започваха да падат, и идваха шейките ветерани – като тази жена до нея.

„Братко. Можеш да убиваш вечно. Но ние не можем да издържим с теб. Никой не може.“

„Виждам края на това – когато ще стоиш сам и мъртвите ще бъдат твоята опора.“

Обърна се към жената.

– Трябва да си починеш. Отнеси на кралица Друкорлат тази вест. Кръвната стена е разбита. Лиосаните се оттеглиха. Половината от нас остават.

Жената зяпна. След това се огледа, сякаш едва сега осъзнала пълния мащаб на ужаса, който ги обкръжаваше, купищата трупове, целият бряг – грамада от сгърчени тела под прогизналите от кръв одеяла. Ян Товис видя как устата й прошепна: „Половината.“

– Щом предадеш вестта, отдъхни. Нахрани се.

Но жената клатеше глава.

– Ваше величество. Един брат ми остана. Не мога да остана в двореца – не мога да го оставя за толкова дълго. Съжалявам. Ще доставя съобщението ви и ще се върна веднага.

Ян Товис искаше да я сгълчи, но преглътна гнева си, защото бе не към тази жена, а към Йедан Дериг, причинил това на народа й.

– Къде е брат ти?

Жената посочи едно момче. Спеше сред група отдъхващи наблизо бойци шейки.

Гледката прониза Ян Товис така дълбоко, че тя едва успя да потисне хлипа си.

– Бъди с него тогава – ще намеря друг за съобщението.

– Ваше величество! Мога да…