САКАТИЯТ БОГ

– Помощта ви винаги е добре дошла – добави Балм. – Но отсега нататък тези фургони се охраняват от морската пехота.

Ефрейторът беше толкова изнервен, че Уидършинс го огледа внимателно. „Прекалено гладко лице за човек на три чашки вода дневно.“

Ефрейторът се оказа достатъчно упорит или тъп, за да пробва отново.

– Юмрук Блистиг…

– Не командва морската пехота, ефрейтор. Но знаеш ли, защо не идеш при него и да му кажеш всичко за този разговор? Ако има проблем, може да дойде при мен. Аз съм сержант Балм, девето отделение. Или ако рангът ми е много нисък за него, може да потърси капитан Фидлър, който е напред, в челото. – Балм кривна глава и се почеса по брадичката. – Май си спомням от новобранското ми време, че един Юмрук е над капитан… ей, Детсмел, така ли беше?

– Общо взето, сержант. Но понякога, хм, зависи от Юмрука. Колко здраво стиска.

– Виж, това да – разсъди Балм. – Лепкаво малко, като ръка под одеяло.

Вторият смях на Троутслитър ги прогони.

– Изглеждат доста свежи – промърмори Уидършинс, след като войниците се оттеглиха в тъмното. – Отначало, хм, горките глупаци просто изпълняваха заповеди, тъй че си помислих, че съм неучтив, сержант. Но вече имам някои подозрения.

– Обидата не беше кой знае каква – каза Детсмел. – Предположението ти е вярно, Уид.

– Скоро ще се случи, ако вече не е. Всички го знаем. Защо според вас Фид ни лепна за тия фургони?

– Чух, че щял да ни даде и тежките – добави Троутслитър. – Ама не.

– Нервен ли си, Троути? – попита Уидършинс. – Само четирима сме в края на краищата. Най-плашещото нещо у нас е ужасният ти смях.

– Но свърши работа, нали?

– Отидоха да хленчат на капитана си или който е там – рече Балм. – Ще се върнат с подкрепления, така мисля. Обаче имаме друго отделение от другата страна на фургоните – изтъкна Балм. – Някой ще види ли кое е?

Всички погледнаха, но трите редици впрегнати в хомотите мъже затулваха гледката им.

– Дори да е самият Уискиджак, ако стане беля, ще загазим – изсумтя Троутслитър.

– Какъв ти е проблемът? – настоя Балм.

Троутслитър се озъби.

– Тук си имаме работа с жажда, сержант… не, на всички ви говоря! Там, където съм се родил, сушите бяха чести и най-лошото беше, когато градът е обсаден – а при Ли Хенг, хм, при свадите ни със сетите това беше почти всяко лято. Тъй че знам какво е жажда, ясно? Удари ли треската, няма спиране.

– Можеш да млъкнеш вече, Троутслитър, и това е заповед.

– Мисля, че е отделението на Бадан Грук – рече Детсмел.

Балм изсумтя и Уидършинс го погледна намръщено.

– Това проблем ли е, сержант? Те са далхонийци също като тебе, нали?

– Не ставай идиот. Те са от южните джунгли.

– Ти също, нали?

– Даже и да бях, а не казвам, че съм или не съм, това не променя нищо, разбираш ли ме, Уид?

– Не. Самият Тайсхрен нямаше да схване какво каза току-що, сержант.

– Сложно е, това е. Но… Бадан Грук. Е, можеше да е и по-лошо всъщност. Макар че както каза Троути, и за тях, и за нас ще е трудно да се подкрепим. Жалко, че Фид изтегли тежките от нас. Какво е направил с тях според вас?

– Фарадан Сорт дойде да говори с капитана – каза Детсмел. – Не че подслушвах нарочно, просто случайно бях наблизо. Тъй че не хванах всичко, но май може да има някоя неприятност с теглещите храната отзад. Мисля, че тежките отидоха там.

– Да се натоварят и те на каруците?

Троутслитър се изкикоти пронизително.

Лап Туърл почеса пънчето на отрязания си нос и измърмори:

– Обидно е някак, да се наричат Подпалвачите на мостове.

Бърнт Роуп погледна ротата, която крачеше вляво от тях, и примижа към трите вола, тътрещи се като всички волове по света. „Ей така изглежда, когато накараш някой да прави нещо, дето никой не ще да прави. Товарни животни. Всичко е до глупостта, разбира се, нали? Свърши работата, на ти храна, свърши повече работа, на ти повече храна. И все така. Изобщо не е като нас.“

– Все ми е тая как се наричат, Лап. Вървят също като нас. В същата гадост, а когато от всички ни останат само бели кости, кой ще може да ни различи?

– Аз бих могъл – отвърна Лап Туърл. – Лесно. Само като погледна черепите. Мога да кажа дали е жена или мъж, млад или стар. Мога да кажа дали е градски тъпак или селски. Когато чиракувах във Фалар, майсторът ми имаше рафтове и рафтове с черепи. Изучаваше ги – можеше да различи напанец от кюонец, мъж от Дженабакъз от картулиец…

Ефрейтор Класп, който крачеше на стъпка пред тях, изсумтя високо и подхвърли през рамо.

– И ти повярва ли му, Лап? Бас слагам, че така си е изкарвал прехраната. Нали вие, фаларийците, бяхте онези, дето си зазиждате умрелите близки в стените на къщите? И като дойде някой да претендира за сградата, тичате да ви гледат на черепи.

– Майсторът ми беше прочут в решаването на спорове.

– Има си хас. Слушай, да разбереш мъж ли е, или жена, стар или млад, това да. Но другото? Забрави, Лап.

– Защо пак заговорихме за черепи? – попита Бърнт Роуп и след като никой не можа да му отговори, продължи: – Все едно, мисля, че е добре, че Подпалвачите са край нас, вместо ония редовни – ако ни налазят до тоя фургон тука, може да ги повикаме на помощ.