САКАТИЯТ БОГ

Драконовата глава се надигаше сред пръски прогизнал от кръв пясък, вратът се изви в дъга, челюстите отново се отвориха широко, а след това, сякаш отникъде, Йедан Дериг се озова точно под главата на огромното влечуго и размахваше смеещия се меч… и този смях се извиси в ликуващ крясък, щом острието на меча посече дълбоко в драконовата шия.

Все едно сечеше ствола на многовековно дърво. Сблъсъкът трябваше да е разбил костите на ръцете му. Мечът трябваше да е отскочил или изригнал в ръцете му, да се е пръснал на убийствени парчета.

Но тя видя как оръжието се вряза в огромния брониран врат. Видя как кръвта изригна и бликна на фонтан във въздуха.

Драконът – раменете му бяха заклещени в пролома – се разтърси от удара. Дългият врат изплющя нагоре, мъчеше се да се измъкне назад, и в зейналата в гърлото рана Ян Товис видя блясъка на кост. Йедан беше прорязал до прешлените.

Нов ликуващ крясък предвести втория му замах.

Драконовата глава и една ръка дължина от врата подскочиха настрани, зейналите челюсти се наклониха с муцуната надолу и се стовариха в брега в подигравателно подобие на първия удар. Главата се кривна и падна с разтърсващ тътен, очите зяпнаха невиждащи.

Безглавият врат се загърчи нагоре като гигантски сляп червей, забълва кръв и от всички страни на гърчещия се обезглавен звяр черни кристали изригнаха от мокрия пясък, сбраха се и се извисиха в искрящи стени… и от всеки труп, оплискан или погребан под кървавия порой, се надигнаха призрачни фигури, гърчещи се в кристалите, усти се отваряха и безмълвни писъци.

А Йедан стъпи върху тресящото се тяло и с две ръце заби меча Хуст дълбоко в гърдите на звяра.

Драконът сякаш изригна люспи и натрошена кост и докато Йедан залиташе под пороя, кръвта се отля от него като дъжд по масло.

„Хуст. Убиецо на дракони. Ти ще заслониш владелеца си, за да опазиш жива радостта си. Хуст, ужасният ти смях разкрива лудостта на твоя създател.“

Желанието на Йедан да запуши пролома с драконовия труп нямаше да се сбъдне – не и този път, – защото тя видя как изтеглят на тласъци огромния труп. „Още дракони зад този, струпани на портала.“

„Ще премине ли друг? За да го сполети съдбата на събрата му?“

„Не мисля.“

„Още не.“

„За дълго време.“

Лиосаните от тази страна на раната бяха мъртви, телата им – струпани на купчини. Нейните шейки стояха над куповете, затънали до колене, и тя видя потреса на лицата им. Всички бяха зяпнали Йедан Дериг. А той стоеше изправен пред раната – достатъчно близо, за да я прекрачи, ако пожелае, и да пренесе битката в света на врага. И за миг Ян си помисли, че би могъл да го стори – нищо не бе невъзможно за брат й. Но той се обърна и погледна сестра си в очите.

– Да беше коленичила…

– Няма време – отвърна тя и тръсна кръвта от меча си. – Видя го. Те знаят какво ще се опиташ да направиш, братко. Няма да го позволят.

– Значи трябва да направим така, че да нямат думата по въпроса.

– Бяха нетърпеливи – каза тя.

Той кимна и се обърна към бойците.

– Ще разчистят портала и ще се прегрупират. Капитани! Изтеглете частите си и се съберете в тила. Сигнал за сбор на ледериите. Шейки – вие устояхте. Защитихте Брега и го защитихте добре. – Прибра меча в ножницата и заглуши смразяващия му кикот. – Така ще отмерим последните си дни. Тук, на тази граница, начертана с костите на предците ни. И никой няма да ни помръдне. Шейки! Кажете ми кога се върнахте у дома. Кажете ми кога тази истина най-после ви намери. Вие сте у дома

.

Думите му я ужасиха. Но още по-ужасяващ бе ревът, с който отвърна народът й.

Йедан сякаш се изненада. Извърна се към нея и тя видя истината в очите му.

„Братко, ти не го чувстваш. Не чувстваш, че си се върнал у дома. Не го чувстваш като тях!“

Нещо блесна в погледа му. Нещо лично, само между двамата, и то я разтърси така, както не беше я разтърсвало нищо друго. Копнеж, страх и отчаяние.

„О, Йедан. Не знаех. Не знаех.“

Кадагар Фант, Господарят на Светлината, стоеше треперещ пред трупа на Ипарт Ерюл. Беше третото му посещение в разпределителния район пред портала, третото му слизане от високата стена, за да застане пред обезглавения дракон, лежащ отстрани в края на ивицата натрошени черни кристали. Златните люспи бяха потъмнели, коремът се издуваше пълен с газове и в зейналата паст на отсечения врат пърхаха пеперуди, гъмжило от бели криле – сякаш цветя бяха изригнали от трупа в някакво безумно празненство.