САКАТИЯТ БОГ

С едната страна почервеняла от кръв, Аномандър Рейк, изправен срещу легиона Хуст.

– Нашествието започна – заговори на чакащите воини. – Рискуваме да бъдем надвити. – Издиша бавно и дълбоко и стисна за миг челюсти от болка. – Ще ги чакам отвъд Разлома, за да им откажа Трона на Сянката. С това остава самият портал. Легион Хуст! Вие ще тръгнете към портала. Ще минете през него. Ще пренесете битката при тях и ще ги задържите там. И… – Огледа бавно редиците лица под шлемовете. – Когато останат последните петима от вас, трябва да дадете живота си за запечатването на онази рана. Вие, въоръжени и бронирани от Хуст, ще затворите Старвалд Демелайн завинаги.

Див вой от мечове и брони, от шлемове, от наколенници и ръкавици, оглушителен хор, който се пръсна от безумния смях. Но сред това лудешко ликуване лицата на воините андии останаха безизразни. И с тържествено отдадена чест приеха заповедта на господаря си.

„Легион Хуст, никога повече не ви видяхме.“

„Но Елейнт спряха да идват.“

„Легион Хуст, колко от тях убихте от другата страна? Колко кости лежат на грамади по онази чужда равнина? Там при портала? Мога почти… мога почти да ги видя, нападала гора от кокали.“

„Но сега над тях се хлъзгат сенки, сенки от небето.“

„Аномандър Рейк, онова «завинаги» беше лъжа. Но ти знаеше това. Просто печелеше време. Мислеше, че ще се подготвим за следващото нашествие. Подготвихме ли се? Който и да е от нас?“

„Но пък в черепа ми шепне подозрение. Накара я отново да извърне лице към нас. Е, не към нас. Към мен.“

„Дракон си убил, така ли, Йедан Дериг?“

„Готов ли си за още хиляда?“

Уидал знаеше, че сънува. Мекрос, където се беше родил, изобщо не беше като това, място на мътно тъмен кварцит и стени, покрити със слюда и антрацит, и докато скърцащото повдигане и пропадане под краката му подсказваше, че градът всъщност се носи по невидими морски води, отвъд наклонената широка улица покрай високата морска стена отляво не можеше да види нищо. Никакви звезди горе, никаква кипнала пяна долу.

Скърцаха въжета, единствените звуци наоколо. Градът бе изоставен и той беше сам.

„Смъртен. Тя не иска да слуша. Изгубена е в отминали векове.“

Той се огледа и изсумтя, ядосан на себе си. Беше Богинята на Мрака. Какво друго щеше да види от нея освен тази празна бездна от всички страни?

„И мен, островен град, невързан и незакотвен град, понесен от неведоми течения. Маел знае, Уидал, дори на сънищата им липсва деликатност.“

„Отчаянието е проклятие, Уидал от Мекрос. Трябва да я предупредиш…“

– Прости ми за прекъсването, Майко Тъма, но тя изобщо не ме слуша. И честно казано, не я обвинявам. Нямам нищо ценно да й кажа. Ти я направи владетелка на пуст град – как очакваш да се чувства?

Твърде дръзко беше навярно, защото никакъв отговор не последва от околния мрак.

Той залитна напред, разколебан за крайната си цел, но обзет от нуждата да я достигне.

– Изгубил съм вярата си в сериозността на света. На който и да е свят. На всеки свят. Даваш ми празен град и ми се ще да се изсмея. Не че не вярвам в призраци, вярвам. Как бих могъл да не вярвам? Според мен всички сме призраци. – Замълча и опря ръка на студения влажен камък на морската стена. – Само това е реално. Само това продължава от миг към миг, с години. С векове. Ние… просто преминаваме. Изпълнени с безплътни мисли…

„Твърде много предаваш от себе си, Уидал.“

– Лесно е – отвърна той. – След като нямам нито едно ценно нещо в себе си.

„Този островен град е призракът. Истината му лежи разбита на морското дъно. Той се носи само в паметта ти, Уидал.“

Той изсумтя.

– Призрачни сънища на призраци, в призрачен свят. Разбрал съм това, Майко Тъма. От Тайст Андий – и от тези Лиосан. Това, че можеш да вземеш сто хиляди години и да натрошиш всичко в едната си ръка. Никаква истина няма във времето. Всичко е лъжа.

„Тя е съгласна с теб, Уидал. Беше родена заложница на тайни съдби, заложница на бъдеще, което не можеше да си представи, още по-малко да му се опълчи. В това, всички го бяха разбрали, тя символизираше всяко дете.“

– Но ти си прекалила. – Той поклати глава. – Така и не си й позволила да порасте.

„Да, искаме да ги запазим деца завинаги.“

Град Мекрос завърши с неравен ръб, все едно че бе разкъсан наполовина. Уидал продължи напред, докато стъпките му не го отпратиха надолу в непрогледния мрак.

Сепна се, вдигна рязко глава и се огледа. Тронната зала на Карканас, Сандалат на трона, хлипаше неудържимо, скрила лицето си в ръце. Той изруга тихо, надигна се, разкърши изтръпналите си крайници и пристъпи към нея, за да я вземе в прегръдката си.

– Всички умират! Уидал! На Брега – всички умират!

Притисна я до себе си.

Думите й зазвучаха приглушено на рамото му: