САКАТИЯТ БОГ

Йедан посече първите двама и рани още един, преди останалите временно да го забавят. Мечове засякоха към лицето му, други забиваха към корема и бедрата му. Той отбиваше и контрираше, сечеше и натискаше напред.

Отсечени ръце и длани хвърчаха във въздуха и изпускаха оръжията. Плискаше кръв, тела залитаха и рухваха. Подивели лица, усти, отварящи се в ужас и стъписване. А след това вече бе минал през всички тях, оставяйки след себе си касапница.

Хрътката бе на три крачки от разлома и се мъчеше да се задържи права.

Обърна глава и той видя очите й, и двете плувнали в кръв. Отпраните устни очертаха раздрани черни линии, когато изръмжа и се обърна да го посрещне…

Не навреме. Забиване. Удар. Вътрешностите на Хрътката се изсипаха и се плиснаха по земята сред локва воняща кафява течност.

Звярът се свлече с вой.

Йедан скочи на гърба му…

… тъкмо навреме, защото четвърта Хрътка връхлиташе през портала.

Принцът се хвърли във въздуха, с изпънат напред меч.

Заби го право в широките гърди на Хрътката. Острието се хлъзна навътре с хъхрещ смях.

Звярът го захапа и го блъсна в земята, но Йедан не пусна меча. Хрътката закашля кръв на гъсти горещи пръски, залитна и главата се люшна.

Йедан я изрита в гърлото, за да измъкне меча, след това се завъртя и видя обръщащото се към него множество лиосани. Нямаше лесен изход през тях – двата фланга се бяха затворили.

А след това откъм раната зад себе си усети внезапно присъствие, от което настръхна. Надвиснало, вонящо на хаотична магия.

Дракон.

Йедан Дериг изруга, обърна се рязко и се гмурна в раната на Светлопада.

Половината й воини бяха паднали и Ян Товис усещаше как силите я напускат. Едва можеше да вдигне меча. „Богове, какво ми става? Колко тежко съм ранена? Боли ме, но… какво друго?“ Олюля се и се свлече на едно коляно. Битката се затягаше около нея. „Какво става?“

Трусове зад линията на шейките. Хрътката виеше от гняв и болка.

Замаяна, тя вдигна глава и погледна натам.

Мръсно сива вълна магия изригна от края на фланга най-близо до Светлопада, храчещата пращяща вълна връхлетя и удари в гмежта на Лиосан. Тела се взривиха в червена мъгла.

Викове… Някой беше хванал Ян Товис под мишниците и я влачеше назад към престроената бойна линия на шейките… И ето я Скуиш, затичана към тях.

– Кръв на кралицата! Кръв на кралицата! – Вещицата приличаше на десетгодишна, дете от блестящо злато. – Разкарайте я! Останалите! Напред!

И тогава от раната отекна тътен, който смъкна всички на колене.

Оглушеният от внезапния гръмовен пукот от разлома Апарал Фордж видя как събратята му соултейкън отстъпиха. Елдат Пресен, най-младата и най-храбрата от тях, толкова нетърпелива да тръгне след Хрътките на Светлината, издърпа главата си от раната и в това отдръпване кръвта бликна на фонтан.

Той зяпна потресен как мозък и кръв се изливат от посечения й череп.

Тялото й се разтърси дивашки, опашката се замята, ноктите раздраха земята. Сляп замах на опашката й изхвърли във въздуха осакатени бойци.

Огромният й торс рухна на тласъци, шията и главата на Елдат се загърчиха и Апарал най-сетне видя раната от ужасния удар на меча, който бе унищожил Елдат и онова, което беше някога – светлокоса и вечно засмяна. От гърдите му се изтръгна хлип, но не можеше да извърне очи. „Елдат. Играехме си в градината някога, в друг век. Само за мир мислехме тогава. Но сега се питам дали е съществувал изобщо? Онзи век? Или просто бяхме затаили дъх? През всички онези години, онези десетилетия – тя порасна и стана красива жена, всички го видяхме. Виждахме го и това ни носеше радост.“

„И, ох, как копнеехме всички да легнем с нея. Но тя бе обрекла сърцето си на единствения, който нямаше да вземе жена – или мъж – в прегръдките си. Кадагар нямаше време за такива неща и ако разбиваше сърцето й непрекъснато, е, това бе цената да служи на народа си. Като баща на всички, не можеше да е любим на никого.“

„Кадагар, ти отново стоиш на бойниците.“

„Гледаш отгоре смъртта и тук няма никаква бърза милост, никакъв внезапно дошъл покой. Умът й е унищожен, но тялото й отказва да се предаде. Кадагар Фант, какъв смисъл дръзваш да извлечеш от това?“

Овладя се с усилие.

– Разчистете зоната – нареди той с хриплив глас на офицерите. Вдиша дълбоко и се покашля. – Тя няма да умре бързо. Не сега.

Пребледнелите войници се разбързаха да изпълнят заповедта.

Апарал отново погледна към портала. „Хуст. Дойде, за да я срещнеш, преди да е прекрачила прага. Къде тогава са войниците ми от другата страна? Къде – богове на бездната – са Хрътките?“

Йедан Дериг заопипва слепешком в изливащите се потоци светлина. Смехът на меча му бавно заглъхваше. Това бе същинската опасност. Да се изгуби в Светлопада. Но не беше имал избор, а вече трябваше да се върне. Една Хрътка оставаше. Колко от войниците му загиваха в този момент? Докато той залиташе слепешком в тази пъклена светлина?

Усещаше ужасната болка на раната, зла и хапеща в неистовото си желание да се изцери.

Спря. Една погрешна стъпка можеше да го отнесе на равнината на Лиосан, срещу десетки хиляди врагове. И още дракони.