САКАТИЯТ БОГ

– Пет хиляди воини. От мините, от затворите. От изкопите. Пет хиляди. Легионът Хуст – видях ги как излизат от горящия град. – Вдигна глава и измъчените й очи се взряха в неговите. – Мечовете им виеха. Бронята им пееше ликуващо. Никой не стоеше отстрани и не плачеше. Не. Бягаха от смеха, бягаха от улиците – онези, които все още не бяха умрели. Звукът – така ужасен – легионът Хуст крачеше към своята смърт и никой не гледаше как си отиват!

Той я зашлеви толкова силно, че я събори на пода в подножието на трона.

– Стига вече, Санд. Този дворец те подлудява.

Тя се надигна на колене, с нож в ръката, очите й блеснаха от гняв.

– Така е по-добре – изсумтя той и се отдръпна от замахналото острие. – Твърде много окаяни духове има в черепа ти, жено. Всички мислят, че имат да ти кажат нещо полезно, но нямат. Те са проклети глупци и знаеш ли откъде знам, че са проклети глупци? Защото още са тук.

Загледа я нащрек как се изправя. Как облизва кръвта от устните си. След това прибра ножа в канията. Въздишката й бе накъсана.

– От чакането е, съпруже. Очакването всички да загинат и легионите на Лиосан да влязат в града – в двореца. И тогава ще те убият, а не мога да понеса това.

– Не само мен. Тебе също.

– Не изпитвам съжаление за това. Никакво.

– Има и други Тайст Андий. Трябва да има. Те идват…

– За какво? – Тя седна в подножието на трона. – Да отмъстят за мен? И така продължава и продължава. Сякаш всичко това има някакъв смисъл. Интересува ли ги тези стени? Този под? Не, този път ще го направя другояче. – Погледна го предизвикателно. – Ще изгоря този дворец до основи преди да са стигнали тук. Заклевам се.

– Сандалат, тук няма нищо за горене.

– Има други начини да се подпали пожар – прошепна тя.

Мъртвата зона отново бе разчистена от трупове, натрошени оръжия и разкъсана плът, но белият пясък отдавна бе станал кафяв като кал. Капитан Пити го огледа още за миг, след което отново се зае с дръжката на меча си. Кожената каишка се беше разхлабила и на два пъти в последния бой оръжието се беше изместило в хватката й. Вдигна очи и видя една от младите ледерии, с които Йедан събираше здрави оръжия.

– Ти! Ей! Я чакай малко.

Момичето се спря с шейната и се отдръпна, а Пити започна да рови из оцапаните с кръв оръжия.

– Да си чула кикот от някое от тия, момиче? – Пити вдигна глава и намигна. – Не мисля, но пък човек винаги може да се надява.

– Ти си капитан Пити.

– Засега, да. – Намери един лиосански меч и го извади, пробва тежестта и баланса. После огледа наточения ръб и изсумтя. – Изглежда на сто години и е стоял занемарен половината време. – Върна го в шейната. – Защо няма ледерийски оръжия тук?

– Лиосаните ги крадат.

– Е, това е начин да ни надвият. Масова размяна на оръжия, докато накрая не останем само с този безполезен боклук, дето ни го носят от другата страна. Не е зле да кажем на принца. Трябва да им откажем точно тази плячка, и то недвусмислено. – Взе стария си меч. – Я, ти имаш тънки пръсти – виж можеш ли да провреш тази каишка оттук, че се е измъкнала. Просто я пъхни, аз ще си я затегна.

Заедно с пръстите момичето използва и зъбите си и след малко успя да провре тънката каишка.

– Умно дете. – Пити дръпна здраво и остана доволна, като видя, че намотката се затегна към дървените чирени около желязото. – Ще свърши работа за още един-два боя. Благодаря за помощта. Хайде върви – виждам, че пак се трупат от другата страна.

Момичето хвана въжетата и забърза с шейната, костените плазове се хлъзгаха леко по пясъка.

Капитан Пити зае мястото си в бойната линия.

– Значи – заговори високо на войниците, – Найт е в почивка, мързеливото му говно. Сигурно си мисли, че е заслужил ония пет курви и делвата вино в леглото, но беше само защото го съжалих.

– Капитанът е сводничка – извика някой от задните редове.

Пити изчака смехът да заглъхне.

– Нещо не виждам на офицерите в тази армия да се плаща, тъй че не ме корете за малкото страничен доход.

– Вас никога, капитане!

Отекнаха рогове и Пити се обърна към разлома.

– Идват, войници! Искам ви сега твърди като в моминска мечта! Оръжия – за бой!

Множество смътни фигури от другата страна натисна напред, а след това посякоха през издутата, тънка като кожа светлина. После оръжията се отдръпнаха.

„Какво е това? Нещо различно… какво са…“

От раната изригнаха три огромни Хрътки. Прогизналият от кръв пясък плисна навън, щом съществата заковаха на място. Едното се изви настрани и се понесе към линията на шейките вдясно от Пити като бяла мъгла, огромно като бик. Друго се втурна към левия фланг, а третото, точно срещу Пити, се взря в очите й в мига преди да наведе широката си глава и тя усети как силата напусна тялото й.

Хрътката връхлетя право към нея.