САКАТИЯТ БОГ

Усети зад себе си неудържими напиращи течения и се завъртя вихрено.

Хрътката изригна от светлината.

Той се присви ниско и посече. Острието преряза двата предни крака. Звярът залитна… Йедан се извъртя и замахна към шията му. Мечът Хуст се хлъзна в плътта и изскочи изпод гърлото с ликуващ лай. Главата се натресе в земята в краката на Йедан.

Той постоя за миг зяпнал в нея. После прибра меча и се наведе. Гърбът му изпука, щом се напрегна да вдигне главата. Обърна се в посоката, накъдето бе тръгнал Хрътката, и след това затича, завъртя се и запокити главата през водопада от светлина.

Обърна се в другата посока и прекрачи през раната.

Апарал беше впил очи в портала и не беше единственият, който видя как отсечената глава на Хрътката излетя, тупна и се затъркаля по земята. Викове на отчаяние и ужас прокънтяха от всички страни.

Зяпна потресен.

„Не може да е само един мъж. Не може!“

„Легион Хуст ни чака оттатък. Стотици прокълнати убийци, всеки от тях полудял от оръжията им. Нищо няма да ги спре, нищо не може да ги надвие.“

„Не можем да спечелим.“

Взря се в огромната глава и празните очи, а след това се обърна към издъхващия дракон. Беше изпълзял до трупа на Ипарт Ерюл. Но движенията вече се забавяха, губеха трескавата си сила. „Елдат, моля те, умри. Моля те.“

– Скоро – прошепна той. „Вече скоро.“

Вълни от магия бяха подгонили Хрътката назад към раната, Пули и Скуиш настъпваха след тях, катереха се през трупове и разкъсани, все още издъхващи войници. Пити залиташе след тях. Беше посечена в дясното рамо, ръката й бе обляна в пурпур и от юмрука й се стичаха гъсти вадички. Цветовете на света бързо помръкваха.

Видя Бревити, повела плътен клин ледерии, приближаваха се откъм левия фланг. Къде беше принцът?

„И какъв бе онзи тътен в разлома?“

Наблизо лежеше трупът на Хрътка, а още по-близо до разлома – друг от ужасните гигантски зверове, още жив, още риташе, паднал на една страна. Обкръжаваха го войници, насочили пиките си напред. Доубиването щеше да отнеме известно време.

„Толкова съм уморена…“ Изведнъж силата напусна краката й и тя седна. „Лоша рана. Зъб? Нокът? Не мога да си спомня – не мога да се извия достатъчно, за да я видя. Но поне болката се махна.“

– Капитане!

Пити погледна меча в ръката си. Усмихна се. „Добре се справи. Не ме провали. Къде е онова момиче? Трябва да й кажа.“

– Някой да доведе една от вещиците! Бързо!

Гласът беше силен, почти до самото й ухо, но в същото време бе някак приглушен. Видя Бревити да тича към нея, но беше трудна работа да си пробие път през всичките трупове и Пити се зачуди дали ще дойде навреме.

„Навреме за какво? О. Да.“

Отпусна се, понечи да легне, усети, че се е отпуснала в нечия прегръдка.

– Половината й гръб е отхапан! Къде са вещиците?!

– Изчерпани са.

– Трябва да…

Главата й се изпълни с грохот. Пити погледна ръката си, която държеше меча. Насили се да го пусне, но той отказа. Тя се намръщи. Но след миг лицето й се проясни. „Разбирам. Аз съм войник. Не съм крадец. Не съм престъпник. Войник съм. А един войник никога не пуска меча си. Никога. Виждаш го в очите им.“

„Можеш ли да го видиш в моите очи? Обзалагам се, че да.“

„Истина е. Най-сетне, истина е. Аз съм войник.“

Бревити беше все още на десет крачки, когато видя смъртта на приятелката си. Прекосяването на бойното поле беше кошмар. Ледерии, шейки, лиосани… телата си бяха тела и смъртта си беше смърт, и имената не значеха нищо. Беше прогизнала в онова, което бе пролято, което бе изгубено. Вонята на касапница бе толкова силна, че да удави човек.

„Пити.“

„Помниш ли мошениците? Как им взимахме всичко, което имаха? Бяхме ние с теб срещу света и боговете, беше хубаво, когато печелехме. Нито веднъж не ни заболя, нито веднъж, да ги бием в собствената им игра. Вярно, имаха закона на своя страна, правеха законно всичко, което крадяха. Но пък те бяха измислили законите. Това беше единствената разлика между тях и нас.“

„Мразехме алчността им. Но след това ние самите станахме алчни. Падаше ни се, да се хванем така.“

„Животът на острова, виж, това бе досадно. Докато не се появиха малазанците. Всичко започна точно тогава, нали? И ни доведе дотук. До сега.“

„Разпердушиниха ни, нали? Докараха ни на Брега. Можехме да се махнем, да се върнем при всичко, което познавахме и презирахме. Но не го направихме. Останахме със Сумрак и Стража и те ни направиха капитани.“

„А сега войната за теб свърши, Пити. Аз продължавам да я водя. И все още не знам какво изобщо означава това.“

„Десет крачки, а не мога да стигна до теб, за да те видя. Не мога. Заради това разстояние между нас. И докато съм жива, няма да мога да го прекося. Пити, как можа да ме оставиш толкова сама?“

Йедан Дериг изникна от раната в Светлопада. Смехът на меча му захапа въздуха. Тя го погледна и си помисли колко объркан изглежда. „Но не. Аз съм обърканата. Само аз. Той знае каквото трябва да знае. Премислил го е всичко. То си идва от кръвта.“

Сержант Келоуз залитна и спря пред Йедан.

– Принце… жива е, но е в безсъзнание. Вещиците я използваха…