САКАТИЯТ БОГ

– Олеле. Ужасното проклятие на безразсъдството. Може би следващия път, мой Варварски друже. Но времето се скъсява, а Круппе е още по-къс. – Махна с ръка. – Кажи, какво виждаш сега там?

Торент присви очи.

– Лък. Колчан. Стрели.

– Риви. До ден-днешен ежегодно ме отрупват с безполезни дарове по причини, които, макар и да са неясни, несъмнено са напълно оправдани. Тъй или иначе ги раздавам в израз на необичайната си щедрост. Не са ли те по-свестни оръжия от тези, които притежаваш сега?

– Лъкът ми се цепна. Не намерих нищо, с което да го оправя. Перата на стрелите…

– Преди да продължиш, добри ми господине, със своя списък, Круппе може да заключи, че да, наистина, това дарение на ривите превъзхожда притежаваното от теб досега.

– Току-що го казах.

– Нима? Чудесно. Взимай ги и да те няма. Бързо. Нека не се казва нивга, че Круппе е небрежен баща, каквото и да заяви по-късно дъщерята на барона в съда. И ако Круппе не бе разкрил тъй драматично, че сега тя спи с адвоката си, ами че Круппе щеше да е много по-тънък мъж от този, който виждаш сега да чезне пред тебе, с червената жилетка и всичко…

– Чакай! Обърках се! Тя каза, че…

– Зад тебе, о, хитри ми съгледвачо.

С новите оръжия в ръка, Торент бавно се обърна и видя, само на двайсетина крачки, гаснещия огън, гушналите се под кожата деца и Олар Етил, присвита от другата страна. Извърна се да благодари на непознатия, но него вече го нямаше, а и скромното му огнище с него. Вдигна оръжията и ги огледа. „Тези не са от сън. Истински са и добре направени. – Изпъна тетивата и я опита. – Духове! Тези риви трябва да са великани!“

Олар Етил едва се размърда, когато Торент се върна при огъня.

– Премисли, а?

Той остави лъка и колчана до себе си.

– Да.

– Толкова по-добре, пале. Лабиринтите са опасни места за глупци като тебе. Ако искаш да уважиш клетвата, която даде, най-добре е да стоиш край мен.

Торент хвърли последната бучка тор в огъня и загледа разхвърчалите се в нощта искри.

– Ще стоя, Гадателко на кости.

Главата й отново се отпусна. Той я погледна. „Когато сънят поднесе последната си въздишка, стара вещице, ще съм тук да те събудя.“

Абси се превъртя насън и избърбори тихо и напевно:

– Кралалала. Хи-хи.

Но Торент видя, че очите му са затворени, а на лицето му има доволна усмивка. Детето облиза устни.

„Спаси ги, нали, Круппе? Браво на теб.“

Онос Т’уулан спря и бавно се обърна. Хиляда Т’лан Имасс стояха пред него, окъпани в нефритена светлина. „Толкова много? И в онази вихрушка там прахта на още стотици. Непознати. Призовани от разбулването на Телланн. Това ли искам? От това ли се нуждая?“ Изведнъж усети тежестта на погледите им, така неумолимо впити в него, и едва не се огъна. „Искания, нужди. Те са несъществени. Това е, което правя с волята си. «И цял свят може да бъде унищожен само от тази сила. Или наново съграден.»“ Бавно се изправи, укрепнал от мисълта и от силата, която дойде с нея.

„Когато приключа, прахта ще бъде прах. Нищо повече. Не нещо оживяло с тайните си. Или натежало от скръб и ужас. Само прах.“

– Разбирате ли ме?

– Да, Първи меч.

– Аз ще ви освободя.

– Още не, Първи меч.

– Бих искал да вървя сам.

– Тогава ще.

Армията му се разпадна на сипещи се облаци прах, освен две фигури, застанали много зад легиона на Т’лан.

Онос ги погледа замислено, а след това ги прикани с жест.

Приближиха се и жената заговори:

– Първи меч, някога съм вървяла по тези земи. И не съм.

– Името ти е Ристале Ев.

– Да.

– Думите ти нямат смисъл.

Тя сви рамене и посочи на север.

– Там. Нещо… тревожно.

– Олар Етил…

– Не, Първи меч. Това е по-близо.

– Любопитна ли си, Ристале Ев?

Воинът до нея, Улаг Тогтил, заговори:

– Има изгубени спомени в нея, Първи меч. Може би са взети от други Имасс – от онези, които са живели някога тук. Може би са нейни собствени. Онова, което ще се намери на север, е като съживяване на стара рана, но тя не може да я види. Само я чувства.

– Това, което търсиш – каза Ристале Ев на Онос, – е застрашено. Или поне така се опасявам. Но не мога да съм сигурна.

Онос Т’уулан ги изгледа замислено.

– Съпротивлявате ми се добре. И виждам силата, която намирате един в друг. Това е… странно.

– Това, Първи меч, е любов – отвърна Улаг.

Онос помълча, мъчеше се да проумее казаното от воина.

– Не я открихме вътре в себе си – каза Ристале Ев. – Намерихме я…

– Като камъче в поток – рече Улаг. – Бляскаво, чудесно…

– В потока, Първи меч, на твоите мисли.

– Когато планините тътнат и ледът във високите проходи най-сетне се натроши под пролетната топлина. – Улаг вдигна съсухрената си длан и я отпусна отново. – Потокът става порой, помита надолу всичко. Жесток потоп. И все пак… камъче, искрящо.

– Това е невъзможно – заяви Онос Т’уулан. – Няма такова нещо в мен. Огньовете на Телланн са изгорили душата ми. Заблуждавате се. Един друг.

Ристале Ев сви рамене.

– Утешителни заблуди – не са ли това даровете на любовта, Първи меч?

Онос я изгледа.

– Вървете тогава, двамата. Намерете тази заплаха. Разберете естеството й и се върнете.

– Нищо повече ли не искаш от нас, Първи меч? – попита Улаг.

– Нас ли дебне тя, Ристале Ев?