САКАТИЯТ БОГ

– Започваш да чезнеш от очите ми, Руд…

Уморявам се.

– Пази се. Обичам…

И се стопи. Риад примига, огледа мрачните стени на пещерата и прошепна:

– Място, където да се скрием.

„Само за това се молим. Само това бихме искали всички, ако имаше кой да ни чуе.“

„Просто ни оставете на мира.“

– Иска да ни убие – промълви Стейви. Очите й не бяха като на малко момиче. – Мен и Сторий. Тя иска само Абси.

Предвечерният сумрак загръщаше плащаницата си. Торент бе намерил малко стара, съхнала с години тор от бедерин и седяха присвити край трепкащите пламъци. Гледаше умислено странно блещукащите цветове на кристалния къс, с който си играеше Абси.

– Няма – увери той близначетата. – Иска само да ви използва, за да подчини баща ви на волята си.

– За това й трябва само Абси – отвърна Сторий. – Първо ще убие една от нас, за да привлече вниманието му. А после другата, за да го остави само със сина му. И тогава татко ни ще коленичи пред нея. Ще се предаде.

– Много мислите. И двете. Нищо няма да се случи скоро.

– Грешиш – каза Сторий. – Много по-близо сме, отколкото си мислиш, Торент.

Нямаше какво да отвърне на това. „Дори не мога да ги лъжа.“ Хвърли нова буца тор в огъня.

– Сега се гушнете една в друга. Абси, иди при сестрите си. Тази нощ ще е студена.

– Тя ни отведе на север.

– Да, Стейви.

– Защо?

– Не знам… не бихме могли да преминем онази пустиня. – Огледа се. – Това може да е Крепост, мен ако питате. Не мога да позная звездите. А и онези нефритени копия ги няма.

– Лабиринт – промълви нетърпеливо Сторий. – Вече знаем това. Но тя все пак ни отведе на север.

– Лягайте да спите, всички.

След като децата затихнаха, Торент хвърли отгоре им единствената кожа, която имаха, а после стана да се разкърши. Погледна към вещицата, присвила се на петнайсетина крачки от тях, и си спомни за един труп, на който се бе натъкнал веднъж – една от стариците в селото, които излизаха навън в зимния студ да си намерят място, където да умрат в усамотение. Някои старци все още го правеха, макар обичаят да бе изоставен. Съсухрено същество, показало се в пролетното топене от дълбоките преспи, свито на колене в гънката на склона.

Може би не беше толкова лоша смърт. Сам, замръзваш, докато всички чувства не угаснат, и след това заспиваш с една последна топла въздишка. Ветровете я бяха накъсали, спомни си той, ледени късове бяха пробили през кожата отвътре, а враните бяха изкълвали очите, устните и ушите й. А това, което бе останало…

Олар Етил вдигна глава и го изгледа отдалече.

Торент й обърна гръб.

– Не се отдалечавай много – предупреди го тя. – В този лабиринт е лесно да се изгубиш, а няма да ходя да те търся.

„Защото почти стигнахме, нали?“

– Ако решиш да избягаш, пале, не си мисли, че ще те връщам.

Тръгна без никакво намерение да се отдалечава. „Не ни изоставяй, помолиха ме. Няма. Обещавам ви.“ Десет крачки и погледна назад през рамо.

– Духове на бездната!

Бивакът беше изчезнал. Нищо освен проснала се в тъмното тундра.

А после погледът му улови смътно мъждукане. „Огънят. Просто съм гледал в грешна посока.“ Затича към него. На средата забави и спря. „Твърде далече е – изобщо не съм се отдалечавал толкова. Само няколко крачки!“

Но успя да различи някаква фигура, седнала край мъждукащите пламъци. Потрепери и бавно се приближи. „Олар Етил? Ти ли си това? Не.“

„Освен ако не си крила тази червена жилетка.“

Беше мъж. Бъркаше в широкия си ръкав и вадеше оттам сребърни чаши за вино, голяма гарафа, а след това захаросани плодове и печени сладкиши.

„Сънувам. Спя до децата точно в този момент и само вещицата чува стоновете ми.“

Мъжът вдигна глава. Лицето му бе закръглено и меко от дълги години леност. Лице на градски човек. Махна му с пухкавата си ръка.

– Бързо, дава Круппе знак – виждаш ли? Малко време остава. Ела. Седни. Преди да се събуди Круппе в настръхналото утро в своя окаян град. Ти ли си пазителят на дъщерите ми?

– Какво? Аз…

– Круппе щеше да е там, ако можеше. Пфу! Вечното ни извинение, дребнаво и жалко. Но пък Круппе е прочут с енергичното си семе – че то, знайно е как преплува левга нагоре по реката, за да оплоди хубавата щерка на един барон няма и три месеца преди скандалния й брак. Е, бракът се оказа скандален шест месеца по-късно, но както и да е. А как бе порицан въпросният съпруг, и обезземлен при това! Виж, ако беше тъй авантюристичен, както на нея щеше да й допадне, ами, семето на Круппе щеше да е стигнало до вратата и да я намери залостена, нали? Тъй че съпругът й си получи заслуженото, или така поне постановява Круппе съдията!

– Твоите дъщери… духовете да ме вземат дано, виждам приликата – очите, жестовете с ръцете… но Хетан…

– Сладката Хетан, спомените се връщат на каша от страст и тревога… както и да е. Скръбна е съдбата на майка им. Риск дебне децата – и трябва да направим нещо по въпроса. Защо не ядеш? Не пиеш? Най-добрата стока на Барук.

Торент посочи.

– Те… изчезнаха.