„Първи мечове, Първа империя, Първи герои – бяхме народ, който се гордееше с такива неща, не че ни донесоха нещо добро. Родила съм много деца. Повечето вече са мъртви.“
„Като Трейк.“
„Първите герои бяха избрани, Смъртен меч, за да станат богове и така да избягат от смъртта. Единственото, което той предаде онзи ден на Равнините на Ламатат, бе смъртната му плът. Но като всеки бог, не може да рискува да се покаже наяве. Затова сътвори теб. Неговия Смъртен меч, оръжието на волята му.“
„Напомни ми да му благодаря за това.“
„Трябва да стоиш настрана тук. Елейнт идат. Опиташ ли се да им се противопоставиш, ще умреш, Смъртен меч.“
„Не, страх те е, че ще успея.“
„Няма да позволя това.“
„Значи ти и аз ще се бием в тази пещера, както съм го виждал в сънищата си…“
„Сънища? Глупак. Опитвах се да те предупредя.“
„Черна козина… кръв, последен дъх – жено, тези послания не бяха твои.“
„Малко време остана! Грънтъл, не се опълчвай на това! – Вдигна ръце. – Виж ме! Аз съм Килава Онасс, Гадателка на кости на Имасс. Отхвърлих Ритуала на Телланн и силата ми надмогва тази на вашите човешки богове. Това, което ще се случи тук, дори аз не мога да предотвратя – разбираш ли ме? То е… необходимо…“
Беше очаквал такива думи, но все пак настръхна. „Това чуваме винаги, нали? От пълководци, бойни главатари и жалки тирани. Оправдаващи поредната кошмарна епоха на избиване. На страдание, мизерия и отчаяние. И какво правим всички ние? Присвиваме се и търпим. Казваме си, че точно така трябва да бъде – стоях на покрива на здание и около мен загиваха хора. И то от моята ръка – богове! Онова здание плачеше с кръв!“
„За какво? Всички умряха – целият шибан град – всички онези хора – просто така си умряха!“
„Казах на Трейк, че е избрал погрешно. Изобщо не бях войник – презирам войната. Ненавиждам всички мръсни лъжи за слава и чест – ти, Килава, ако наистина си живяла толкова дълго, колкото твърдиш, ако Трейк е твоя рожба, значи си виждала свое дете да коленичи пред войната – сякаш самата война е някой проклет бог!“
„Но все пак искаш да живее – искаш твоето дете-бог, твоят Първи шибан герой, да продължава и да продължава. Войни без край. И мечът ще сече, и те ще падат – вечно!“
„Грънтъл, защо си тук?“
Той пристъпи напред и усети как се надигна и кипна кръвта му. „Не си ли се досетила? Ще се бия. Ще сваля твоя син – тук и сега. Ще убия кучия син. Край на бога на клането, на ужаса и насилието…“
Обзета от внезапна ярост, Килава нададе вой и изчезна в непроницаемо черна мъгла. Превъплътена в пантера, огромна колкото самия Грънтъл, присви се и скочи.
В ума си той видя едно-единствено, бързо кимване. „Да.“ Оголи зъби и се хвърли напред.
Далече на североизток нещо блещукаше. Маппо стоя загледан натам дълго, докато слънцето не изду хоризонта зад него, а след това потъна червено и подпухнало надолу покрай ръба на света. Далечният проблясващ огън се задържа още малко, като горящи хълмове.
Той извади меха от торбата си, отпи глътка и се наведе да огледа разранените си стъпала. Подметките на ботушите му се бяха разпрали от жестоките атаки на кристалните късове. По обед краката му се разкървавиха и всяко петно кръв изчезваше под настървен рояк пеперуди, сякаш цветя изникваха под всяка негова стъпка. „Такъв е дарът на живота в това изтерзано място.“ Вдиша дълбоко. Мускулите на краката му бяха като стегнати юмруци. Не можеше да продължи още много дълго без пълна нощ отдих.
„Но времето изтича.“
Отпи още глътка и прибра меха. Нарами торбата и отново пое на път. На североизток.
Нефритените копия врязваха пътека в нощното небе и надолу кървеше зелена светлина, преобразила равната пустиня в искрящо море. Докато тичаше, Маппо си представи, че прекосява дъното на океан. Жестоко студеният въздух изпълваше дробовете му и хапеше като лед с всяко вдишване. Никога нямаше да изплува от това място. Тази мисъл го притесни и той я изхвърли от ума си с ръмжене.
Докато тичаше, високо горе прелитаха и лумваха звезди, нарастваха в смарагдова буря и кръстосваха небесата. Струваше му се, че ако се заслуша достатъчно внимателно, ще ги чуе как съскат като нажежена пара и след това пламват с гръм, щом започнат последното си спускане. Но съсъкът бе от собствения му дъх, тътенът бе само тупането на сърцето му. Небето си оставаше безмълвно и горящите звезди оставаха далече, далече.
Скръбта в душата му бе започнала да добива горчив вкус. Състарена и грохнала, готова всеки миг да рухне. Не знаеше какво ще я замени. Примирение, каквото може да споходи болен човек в сетните му дни? Или просто ликуващо нетърпение да види как всичко свършва? В този момент дори отчаянието сякаш изискваше твърде много усилие.
Приближи се и впи очи в нещо, наподобяващо редица високи кристали, зелени като ледник и властващи над целия пейзаж напред. Изтощеният му ум се мъчеше да му придаде някакъв смисъл. „Каквото и да е… ред, шаблон…“
„О, богове. Виждал съм негови подобия преди. В камък.“
„Икариум…“