САКАТИЯТ БОГ

– Защо си правиш труда тогава?

– Ерастас, останали са ми две възможности за избор. Бих могъл да плача с основание или без никаква причина. Във второто намираме лудост.

– А първото по-различно ли е? – попита Килмандарос.

– Да. Част от мен избира да вярва, че ако плача достатъчно дълго, ще се изплача. И тогава в пепелта ще се роди нещо друго.

– Например какво? – настоя Ерастас.

Секул Лат сви рамене.

– Надежда.

– Виждаш ли тази дупка на лицето ми, Ашик? И аз плача, но моите сълзи са кръв.

– Приятелю, най-после си станал истинският бог на всички живи светове. Когато най-сетне застанеш на самия връх на цялото сътворение, ще ти вдигнем статуи в знак на свещеното ти нараняване, символ на вечното страдание на живота.

– Това ще го приема. Стига кръвта, стичаща се от лицето ми, да не е собствената ми.

Килмандарос изсумтя.

– Богомолците ти несъмнено ще са щастливи да кървят за теб, Ерастас, докато Бездната ни погълне всички.

– И жаждата ми няма да отстъпва на тяхната щедрост.

– Когато ние…

Но ръката на Килмандарос изведнъж стисна рамото на Секул и го обърна.

– Време е – изръмжа тя.

От хребета, на който стояха, низината на запад се простираше плоска, осеяна със скали и туфи жилава трева докъдето стигаше погледът. Но сега, под слънцето на късния предобед, пейзажът бе започнал да се променя. Изпъната в огромната извита сянка, земята започваше да избелява, всички цветове се отцеждаха. От сиво в бяло, докато сякаш цялата низина се превърна в пространство от кости и пепел, а в далечината – в самия център на тази гола пустош – земята бе започнала да се надига.

– Тя се пробужда – каза Килмандарос.

– А сега – прошепна Ерастас и самотното му око заблестя ярко – ще говорим за дракони.

Хълм, там където не бе имало никакъв хълм допреди малко. Надигна се над хоризонта, изду се и се разшири – планина…

Видяха как изригна, взрив от пръст и камък.

Огромни пукнатини раздраха дъното на низината. Целият хребет се разтресе под краката им и тримата Древни богове се олюляха.

Докато стълбът от прах и пепел се издигаше към небето, докато облакът се разтваряше като гъба, за да запълни половината небе, звукът най-сетне стигна до тях, плътен като връхлитаща стена, и възпламени зашеметяваща болка в черепите им. Секул и Ерастас бяха съборени на земята и се затъркаляха надолу. Дори Килмандарос бе надигната във въздуха – Секул зяпна към нея, видя как устата й се отвори широко в ужасяващ писък, който не можа да чуе от воя на вятъра и съкрушителния тътен на взрива.

Превъртя се на гръб и се взря нагоре в огромния вихрен облак. „Коурабас. Върна се на света.“

Сред урагана бяха започнали да се оформят въртопи от пръст, прах и пушек. Видя как се извиха, изтласкани настрани сякаш от невидим стълб въздух в самия център на бурята.

„Крилата й? Крилата й ли ги правят? Древна кръв!“

Щом грохотът заглъхна, Секул Лат чу смеха на Ерастас.

– Майко?

Килмандарос се вдигаше на крака. Обърна се към сина си.

– Коурабас Отатарал ирас’Елейнт. Отатарал, Секул, не е нещо – това е титла. – Обърна се към Ерастас. – Блуден! Знаеш ли значението й?

Смехът на едноокия Древен бог бавно замря. Той извърна очи и промърмори:

– Какво ме интересуват древни титли?

– Майко?

Взираше се в ужасната погибел на земя и небе на запад.

– Отас’тарал. Във всяка буря има едно око, място на… покой. Отас’тарал означава Окото на Отрицанието. А сега, над този свят, ние родихме буря.

Секул Лат се смъкна на земята и покри лицето си с оцапаните си с пръст длани. „Ще ми омръзне ли някога? Да. Трябва. Виждам какво сме развихрили. Виждам какво сме започнали.“

Ерастас залитна, падна на колене до Секул и той погледна изтерзаното му лице, и видя там безумно ликуване и горчив ужас. Усмивката на Блудния бе грозна.

– Виждаш ли, Сек? Те трябва да я спрат! Нямат друг избор!

„Да, моля ви. Спрете я.“

– Започна да се движи – обяви Килмандарос.

Секул избута Ерастас настрани и се надигна. Но небето не разкриваше нищо: твърде много прах, твърде много пушек и пепел – плащаницата бе затулила две трети от небесата, а последната третина изглеждаше излиняла, сякаш отстъпваше. Неестественият сумрак се спускаше бързо.

– Накъде?

Майка му посочи.

– Проследи я по земята. Засега това е единственото, което можем да направим.

Секул Лат се изправи.

– Там – посочи тя.

Широк откос бяла смърт, изпънат в права линия.

– Североизток – прошепна той, загледан как бавната, опустошителна гибел прорязва пейзажа. – Всичко, което лежи под нея…

– Където мине тя – каза Килмандарос, – никакъв живот няма да се върне никога. Покоят на материята става абсолютен. Тя е Окото на Отрицанието, центърът на бурята, където всичко трябва да умре.

– Майко, твърде далече стигнахме. Този път…

– Твърде късно е! – вресна Ерастас. – Тя е сърцето на магията! Без Окото на Отрицанието не може да има магия!

– Какво?!

Но Килмандарос клатеше глава.

– Не е толкова просто.

– Какво не е просто? – настоя Секул.