САКАТИЯТ БОГ

– За да видя срещата ти с Драконъс? Не мисля.

Тя кимна.

– Драконъс ще те убие!

Тя го погледна с изгарящи очи.

– Беше само план, скъпи ми синко.

ШЕСТА КНИГА

Окованият

Ако знаеше къде води тази пътека,

би ли я извървял?

Ако знаеше болката на любовта в края,

би ли я изживял?

В тъмно върти се колелото,

в тъмно прахта лежи,

в огън червен гори колелото,

в тъмно слънцето кръжи.

Ако знаеше мисълта в главата си,

би ли я изрекъл?

Ако знаеше, че с една дума предаваш приятел,

би ли я промълвил?

В тъмно върти се колелото,

в тъмно прахта лежи,

в огън червен гори колелото,

в тъмно слънцето кръжи.

Ако знаеше лицето на мъртвия,

би ли го докоснал?

Ако с тази монета душа откупва пътя си,

би ли я откраднал?

В тъмно върти се колелото,

в тъмно прахта лежи,

в огън червен гори колелото,

в тъмно слънцето кръжи.

Заклинание на Спарак

Псалм VI „Смехът на лешояда“

Спарак Нетем

17.

Лицата в безмълвни редици ще чакат

докато взимам всякое от тях в ръцете си

за да си спомня какво е

да бъда който не съм.

Ще повехнат ли някога в бяло

всички тези борби?

Или ще се стопят като сняг по камък

в зноя на утрото?

Усещате ли дланите ми?

Тези обрулени криле

от сънища за полет -

оголени -

са похабени дарове.

И все пак здраво се държа и се катеря

през очите ви -

които чакат ме

далече от разбитите гнезда

и гледките с насилие

всеки търсещ лесно ще намери

клонките прекършени

туфите пера и косми

пролятото и вече засъхващо -

скочихте ли нависоко

бързи и невредими?

Толкова много лъжи оставяме

сладката храна с която крепнем

ала редиците са неподвижни

и на място пътуваме

каквото ви приканвам да изгубите

отдавна съм предал

ала каквото умолявам да намерите

трябва ли след това да изгубя?

В тези редове има сказания

за всяка бръчка за всяка скършена усмивка.

И тъй, приближете се

и пресушете тези сълзи,

че почвам да разказвам.

Незасвидетелстваните

Фишер кел Тат

„Тези войници.“ Двете думи висяха в ума й като месо от куки на касапин. Въртяха се бавно, безцелно. Капеха, но капките бяха започнали да забавят. Легнала на хълбок върху купищата увита храна, Бадале можеше да отпусне глава на една страна и да вижда грубия път, изпънал се зад тях. Вече не оставаха много неща зад тях – освен телата, – а под светлината на Нефритените странници тези бледи тела приличаха на съборени статуи от мрамор от двете страни на отдавна изоставения път. Неща, чиито разкази са свършили, чиито истории са изгубени завинаги. Щом й омръзнеше тази гледка, можеше да се загледа в обратната посока, напред, а отвисоко колоната бе като подут червей, с хиляди глави по дългия му гръб, всяка от тях роб на същото това пълзящо туловище.

От време на време червеят изхвърляше част от себе си, умряла част, и тези късове биваха избутвани настрани. Ръце се пресягаха от червея, събираха парчета дрехи, които щяха да се използват през деня, навързани за навеси – подарена сянка от мъртвите, – и щом захвърлените късове се окажеха близо до нея, бяха почти голи и се бяха превърнали в мраморни статуи. „Защото щом нещата се провалят, събаряш статуите.“

Точно пред нея голите гърбове на теглещите лъщяха от драгоценната пот, докато се напрягаха в яремите. А дебелите въжета се усукваха, изпъваха се и бълваха лъскава прах по цялата си дължина. „Тези войници ги наричат тежки. Някои от тях поне. Тези, които не спират, които не падат, които не умират. Тези, които плашат другите и ги карат да продължават напред. Докато не паднат мъртви. Тежки. Тези войници.“