САКАТИЯТ БОГ

Отново вървеше в съня си, този път навън и по стъпалата надолу до мазето, където я чакаше мъртъв приятел. Седеше на едно от буретата, които Анци наричаше „кисалети“ – едно от онези, където държаха труповете на проклетите сегюле. Не че вече бяха тук, но този буламач бе най-зловонната марината, които бе помирисвала в живота си.

Блупърл ли го беше направил това? Не можеше да си спомни, но… сигурно.

Той седеше и чистеше мръсните си нокти с нож.

– Пак ли спя? – попита Пикър.

– Аха – отвърна Блупърл. – Но казвам ти, Пик, не е много забавно да го въвличат човек така в сънищата ти.

– Знаеш ли какво е станало с този град?

Той погледна намръщено ноктите си.

– Гласувах против отсядането ни тука. Но се оказах малцинство. А после Даруджистан взе, че ме уби.

– Но не разбра защо, нали? Вече мога да ти го кажа, Блупърл. Вече знам защо.

Той прибра ножа в канията и звукът, който издаде оръжието, бе толкова рязък, че я накара да затаи дъх. Погледна я и рече:

– Преосветихме това място, разбра ли го? С проливането на цялата тази кръв… Вече се раздвижваше, когато влязохме, но ние, така да се каже, боядисахме камъните в червено.

– В смисъл?

Той сви рамене, отново извади ножа и се захвана с чистенето на ноктите също като преди.

– Тук сме в безопасност, Пик.

– Ти може би – изсумтя тя.

– Скоро трябва да тръгваш, сержант. Извън града. Ще имаш ли проблем с това?

– Нарече ме сержант.

– Нарекох те, да. Защото предавам заповеди тука. Нищо повече.

– Чии заповеди?

Той загледа ноктите си.

– Няма такова нещо като уволнение от Подпалвачите на мостове, Пикър.

– Я си върви при Гуглата!

Той се изсмя, отново прибра ножа и този път звукът бе по-силен и смущаващ отпреди.

– Там, където е Гуглата, не отивам, Пик. Имаме си отново подходящия командир, когото трябваше да имаме от самото начало. По чии заповеди ли, сержант? – Извади пак ножа. – На Уискиджак.

– Какво общо има той с всичко това? Знам кого трябва да намеря. Знам дори къде се е скрил и това, че стои извън Даруджистан, ми говори, че е по-хитър, отколкото изглежда. – Вдигна ръката си и зърна блясък на сребро. Зяпна с ужас гривните, които бяха стегнали ръцете й над лактите. – Богове на бездната! Как се върнаха тия? Махни ги от мен!

– Трийч се нуждае от теб. Тигърът на Лятото и прочие. – Блупърл й се ухили. – Всичко се мъти отново, скъпа.

– Мамка му! Сложих ги само защото бяха красиви!

Той я гледаше, кривнал глава.

– Дебелееш ли ни, сержант?

Тя се намръщи.

– Нося си ризницата под дрехите.

– И под нощничката ли? И твърдиш, че вече не си Мостовак?

– Що за сън е това?