САКАТИЯТ БОГ

– Нахрани ли я? Аз забравих… О, богове, не изобщо не си спомням кога за последен път я храних!

Бленд, разбира се, продължаваше да спи. Просто сънуваше един от онези сънища. Седна до нея и прошепна:

– Вярно е, Бленд. Забравила си. От месеци!

Бленд простена, лицето й се изкриви от тъга, но очите й си останаха затворени.

– Голяма беля си направила, Бленд. Горката котка. Току-що я намерих и Гуглата ми е свидетел, не е приятна гледка.

– Можеше да я нахраниш, Пикър – защо не я нахрани?

Нещо остро бодна Пикър под брадичката и тя замръзна.

– Няма да е зле да ми отговориш – каза почти нехайно Бленд. – Виждаш ли, обичах я онази котка. Подариха ми я на шестия ми рожден ден. Беше любимата ми котка.

– Блупърл? – извика Пикър. – Можеш ли да оправиш това? Моля те! Блупърл?

Никакъв отговор. Пикър знаеше, че ако се опита да се отдръпне, убийствените инстинкти на Бленд ще отвърнат с фатално забиване – нагоре и през мозъка й. Изтръпна.

– Само се пошегувах, скъпа. Тъфти е добре.

Веждите на Бленд се свиха.

– Тъфти ли?

– Ъъ… котката, дето забравих да я нахраня.

Ножът изчезна под завивките и Бленд й обърна гръб.

– Никога не те е бивало с животинките, Пикър. Бас държа, че вече те мрази. Няма повече да се гушка в теб.

След миг отново хъркаше.

Пикър въздъхна треперливо. Избърса потта от очите си и погледна ядосано грозното същество на прага.

– Богове на небесата, дано.

И видя сребърните гривни.

Водите се укротиха, както всеки път щом излезеше на палубата.

Шурк Елале се обърна към приближаващия се Джагът. Останалите от екипажа й – малцината все още живи – седяха или лежаха отмалели и гледаха с почти завидно възхищение ужасния воин. Да, доскорошният бог на смъртта бе тук и изключителната ирония в срещата й с Качулатия беше просто прелестна. В Ледерас щеше да е готова да заложи всичко, че точно такава среща никога няма да има.

Но ето, че бе капитан на Кораба на мъртвите на Гуглата, или както там го наричаше той. „Съд на душите“? Само „Смърт“? Нещо злокобно във всеки случай. Не че имаше много работа за нея, като да дава заповеди или нещо такова. Това, което тласкаше кораба напред, не бе подвластно на ветрове, на платна или въжета. И нито едно гребло не се виждаше.

Изведнъж морето бе станало безинтересно. Все едно всичките й умения – и тези на екипажа й – бяха станали несъществени. И въпреки цялата лекота и удобство, които произтичаха от такова плаване, усещането й бе за трагична загуба. Уважението й към морето се разколебаваше, сякаш фатално отслабнало, и тя се зачуди дали скоро хората няма окончателно да господстват над вълните и това няма да доведе до края на всякакво смирение. „А нека си го признаем, човечество без смирение е опасна сила. Не знам защо си въобразявам, че виждам бъдещето, но чувството е точно това. За някакво бъдеще, когато магията решава всичките ни проблеми, но единствено за да създаде нови. Ако това ще е реалното бъдеще, не го искам.“

– Има мрак в мислите ти, капитан Елале.

Тя го гледаше. Лъскави бивни, потъмнели от невъобразима старост. Протрита набръчкана кожа, изопната върху остри кости. Хлътнали очи, измъчени и потънали в сянка, едва видими вертикални зеници – но тях ги нямаше, когато се бе появил първия път, тъй че животът, изглежда, се връщаше в древния Джагът.

– Можеш ли да усещаш такива неща, Качулати?

– Ти си капитанът.

– Вече не съм.

– Напротив – отвърна Гуглата. – Тъкмо теченията на мислите ти предопределят курса ни. – И посочи напред.

Шурк присви очи. На хоризонта набъбваше тъмно петно.

– Сътворила съм буря с мислите си?

– В безразсъдната си скука създадох кораби като този и поставих на тях капитани. Избирайки ги сред онези мъртъвци, за които смъртта се е превърнала в обсебеност.