САКАТИЯТ БОГ

Той пак пъхна камата в канията. Този път звукът бе толкова рязък, че я накара да потръпне.

– От важните, сержант. Погледни го така. Гуглата го няма. Портата на смъртта просто… зее. Но някой ни освети. Видели сме повече смърт, отколкото който и да е човек със здрав разум би могъл да понесе. Но ние не сме с ума си, нали? Ние сме войници. Ветерани. Здравия разум отдавна сме го оставили зад себе си. Ние сме там, където цялото безумие бушува около нас от толкова време, че и то вече не може да ни засегне. Което означава, че сме извън и едното, и другото. Какво ни прави съвършени за Портата на смъртта? Просто е, Пикър. Каквото и да погледнем, не мигваме.

– Мога да изляза от града – рече тя. – Но няма да е лесно.

Той пак започна да чисти ноктите си, острието на ножа проблясваше в мътния сумрак.

– Радвам се, че увереността ти се връща. Работата е там, че не ни се ще да се месим в ставащото тук. Освен това в момента сме малко заети.

– Значи да действам сама, така ли?

– Не точно. Уредили сме ти благонадежден… водач.

Камата отново изтрака в канията…

Това я сепна и я събуди. Лежеше потна под разбърканите завивки, Бленд хъркаше до нея. При вратата имаше нещо и се опитваше да влезе. Пикър изруга тихо и вдигна опряния на стената до леглото меч.

Видя как мандалото помръдна – и изщрака същият звук, който издаваше камата на Блупърл.

Който и да се опитваше да отвори, не успяваше.

– Що за чудесен водач си ми пратил, Уискиджак? Не може да отвори дори една тъпа врата.

– Мм?

– Спи, обич моя.

Стана и отиде до вратата. Вдигна мандалото с върха на меча, отстъпи крака назад и я дръпна.

В коридора клечеше проскубана котка.

Проскубана?

– Това гадно животно е умряло! Проклета от Гуглата немряща котка… богове на бездната.

Котката имаше плетен нашийник, кожен. От него висеше потъмняла сребърна монета или може би медальон. Пикър се наведе, хвана го и я дръпна. Намръщи се, когато котката не направи никакво усилие да тръгне, а просто се хлъзна по пода.

– Богове, вониш ужасно!

Изгнилите очни кухини я изгледаха толкова изразително, колкото би направила всяка жива котка. Пикър се наведе още малко и огледа медальона. Смътни драскотини от двете страни, име на архаичен джадроуби или на езика на ривите.

– Тъфти?

Значи Бленд и Анци не си го бяха измислили. Говореха истината. Бяха намерили проклета умряла котка на джагъта.

Присви очи към нашийника. Кожата бе изпъстрена с татуировка с цвят на охра.

– О… Чакай да се сетя… Т’лан Имасс?

Зад нея Бленд подвикна:

– Пик?

– Спокойно – отвърна Пикър и се изправи. – Котката е.