САКАТИЯТ БОГ

– Е, разполагал си с богат избор. Как може мъртвите да не са обсебени от това, че са мъртви?

– Не нося вина за дребните умове, капитан Елале. Всъщност винаги съм изпитвал нещо като възхищение към онези, които се опълчват на съдбата си, които се борят да избягат от ужасното ми владение.

– Толкова, че да ги пуснеш да си идат?

– Да си идат ли? Повярвай, всички, които наистина са избягали от владението ми, сега съществуват в злочестина. Защото техният път вече не е загадка и за тях вече не съществува надежда. Знаят, че не ги очаква никакъв рай и че никакво усърдно боготворене, жертвоприношения или благочестие не може да промени това.

– Това е… ужасно.

– Непростимо е, капитане.

Тя се замисли над думите му.

– Боговете взимат, но нищо не дават в замяна.

– Аа, виждаш ли как се разсейва бурята? Чудесно, капитане… ах, ето, че се връща, много по-силна отпреди. Капитане, бих те посъветвал…

– Не ме съветвай!… Не можеш ли да им наложиш волята си? Да направят каквото искаш?

Странните му – ужасни – очи се впиха в нея.

– Но аз я наложих.

– Тогава… тогава защо си напуснал селението на смъртта? Защо си тук? О, да. Планираш нещо.

– Не действам сам, капитане.

– Държа да чуя повече, Качулати. Ако има някакво основание за всичко това – трябва да го знам.

Гуглата помълча, вперил поглед в кипящите облаци напред. После, заговори:

– Никак не обичам миговете на откровение, капитане. Приканват те да приведеш всякакви възможни съображения, водещи ни до тук и сега. След като истината е, че случайността и лошият шанс управляват всяка наша стъпка. – Въздъхна. – Е, добре, не съм безразличен към твоите… потребности. Тази възможност се породи едва когато двама узурпатори съживиха останките от Куралд Емурлан – Селението на Сянката – и след това тръгнаха да пътуват през лабиринтите, Крепостите всъщност. За да търсят познание. Да търсят истината за нещата. Това, което откриха, не ги удовлетвори. И в дързостта на своята… младост, решиха, че трябва да се направи нещо.

– Двама нови богове – промълви Шурк Елале. – Дойдоха при теб?

– Не веднага. Потърсиха верни съюзници сред смъртните, над които бяха властвали. Е, може би „смъртни“ не е съвсем точно в някои случаи. Все едно, да го наречем удивително изригване на обстоятелства и характери, вид дързост, която направи възможно всичко. Скоро след това им се наложи да намерят още съюзници. Да ти ги изброя ли?

– Защо не?

– Синът на Тъмата, който разбра истинското бреме на предаденото бъдеще, фаталността на празната вяра. Пълководецът на Спящите богини, който се опълчи на вечното търпение на самата земя, Владелеца на камъка, Онзи, който се изправи срещу Каладън Бруд, за да гарантира равновесието на света. Тези двамата бяха обречени да тръгнат по различни пътища, но стремежът им като цяло бе един и същ. Кралицата на сънищата, чието езеро бе гладко като самата смърт. Господарят на трагедията… и, ами, множество още други, всички привлечени в стадото.

– Тези, които спомена… богове ли са?

Качулатия сви рамене.

– Асценденти. Сложността на това е невъобразима, честно казано. Чистият мащаб на непредвидимите случайности… е, при всичките му особености нека не обвиняваме Сенкотрон в непрозорливост. Същото може да се каже и за Котильон, защото Покровителят на убийците добре проумя, че точно както определени индивиди заслужават нож в сърцето, така го заслужават и определени… идеи.

– Значи и смъртни са част от този план?

– Несъмнено.

– Адюнкта Тавори Паран?

Гуглата помълча, после каза:

– Използването на смъртни не ни е чуждо, капитане.

– Но това е… нечестно.

– Но прецени какво може да бъде спечелено, Шурк Елале.

– Преценявам. Но… не. Нечестно е!

– Бурята, капитане…

– Защо те изненадва? – отвърна тя ядосано. – Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да разбие сърцето ми. Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да ме разгневи – от наглостта ви. От презрението ви.

– Не изпитваме презрение към адюнкта Тавори Паран.

– Нима?

– Капитане, тя взима наглостта ни и ни смирява.

– А каква е наградата й?

Гуглата извърна очи.

– За нея награда няма.

– Но тя… Тя не се е съгласила на това, нали?

– На този въпрос няма да ти отговоря, капитане. – Подмина я и вдигна ръце. – Не можем да понесем насилието, което сътвориха мислите ти. Така че нямам друг изход освен да се намеся. За щастие… – изгледа я за миг през рамо – Маел съдейства.

– Да използвате една невинна жена…

– Започваш да злоупотребяваш с търпението ми, капитан Елале. Ако смяташ да се бориш с мен през остатъка от това пътуване, ще трябва да си намеря друг капитан.

– Както си решиш. Бегло познавам адюнктата, но…

Той рязко се обърна към нея.

– Бегло я познаваш, да. Ще ти кажа следното. Погледнах я през очите на сестра й, иззад забралото на шлема й – в мига, в който тя умря, – и видях своя убиец – адюнкта Тавори Паран. А кръвта, която капеше от меча й, беше моята. Ти ли ще ми говориш за невинност? Няма такова нещо като невинност.

– В такъв случай използването й сега… това наказание ли е?

– Приеми го така, ако облекчава съвестта ти.

– Тя е убила сестра си?

– Да.

– Чувството за вина ли я тласка сега, Качулати? Изкупление ли търси?